Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Сърдечността ѝ сега отстъпи място на хладна преценка:

– Какво точно правите тук?

Той започна да обмисля думите си внимателно, но после си помисли: „Майната му!“.

– Дойдох, тъй като смятам, че ФБР е подхванало погрешно случая от самото начало и случилото се тук може да го докаже.

Изражението ѝ беше трудно за разчитане:

– Казвали ли сте им какво мислите?

Той се усмихна бързо:

– Не го приеха особено добре.

Тя поклати глава:

– Не разбирам какво искате да ми кажете. Не знам от чие име или с чии пълномощия сте дошли – тя хвърли поглед към Клег, който неловко пристъпваше от крак на крак. – Анди ми обясни, че сте в пенсия. Намираме се в първите решаващи часове от разследването на убийство. Ще трябва да напуснете, освен ако не сте в състояние да ми представите точно и изчерпателно целта на идването си. Надявам се да съм ясна, без да съм груба.

– Разбирам – той вдиша дълбоко. – Нает съм за консултант от жената, която интервюира Рут Блум, а също така разглеждам в детайли делото на Добрия пастир. Стигнах до заключението, че е налице съществен недостатък в общоприетата теория. Надявам се разследването на настоящия случай да не бъде провалено както при първите шест. Но за съжаление, вече, изглежда, има проблем.

– Моля?

– Той не е паркирал на алеята.

– За какво говорите?

– Човекът, убил Рут Блум, не е паркирал на тази алея за коли. Ако повярвате, че е паркирал тук, никога няма да разберете какво се е случило.

Тя хвърли поглед по посока на Клег, може би да провери дали той знае повече от нея за това неочаквано предизвикателство, но в очите му се четяха единствено изненада и объркване. Тя погледна обратно към Гърни, после към часовника си:

– Да влезем вътре. Ще ви дам точно пет минути да придадете смисъл на думите си. Впрочем, Анди, ти остани тук и дръж под око лешоядите от телевизиите. Да не припарват от нашата страна на лентата.

– Слушам, госпожо.

Тя поведе Гърни надолу по стръмната морава към страничната част на къщата и нагоре по стълбите на задната веранда с дървен под, която Гърни позна от интервюто на Ким с Рут Блум. Последва я през една задна врата, която свързваше верандата с голяма кухня с трапезария. Някакъв фотограф седеше на маса в частта за хранене и сваляше на лаптоп снимки от дигитален огледално-рефлексен фотоапарат. Тя се огледа наоколо в кухнята, но очевидно нямаше много възможности за уединение.

– Чък, извинявай, ще ни дадеш ли няколко минутки тук?

– Няма проблем, лейтенант. Мога да довърша това в микробуса – той събра апаратурата си и в следващия миг вече беше изчезнал.

Лейтенант Булърд седна на един от столовете край току-що освободената маса и подкани с жест Гърни да заеме този срещу нея.

– Добре – започна тя с равен глас. – Дотук имах дълъг ден и както изглежда, няма да приключи скоро. Нямам време за губене. Ще съм ви благодарна, ако бъдете кратък и ясен. Слушам ви.

– Кое ви кара да смятате, че е паркирал на алеята за коли?

Тя присви очи:

– А кое ви кара да мислите, че смятам така?

– Начинът, по който стояхте внимателно до алеята, когато пристигнах. Начинът, по който всички избягваха да ходят по нея, макар че сигурно техническият ви екип вече я е обследвал. Затова считам, че я пазите за по-задълбочен микроскопски анализ. Как така сте убедени, че е паркирал там?

Тя го изучаваше известно време, след което на устните ѝ се появи лека цинична усмивка:

– Вече знаете нещо, нали така? Откъде изтича информация?

– Няма смисъл да поемате по този път. Това е пътят на ФБР. Губене на време в конфронтация.

Тя продължи да го изучава, този път не толкова дълго, а после като че ли взе решение:

– Снощи жертвата е публикувала съобщение на страницата си във Facebook. След някои коментари относно поредицата на РАМ, тя е описала автомобил, който спира на алеята за коли, докато тя седи пред компютъра. Защо имам усещането, че вече знаете всичко това?

Гърни подмина въпроса ѝ:

– Какъв автомобил?

– Голям. С вид на военен. Не е спомената марка или модел.

– Джип? Ландроувър? Хамър? Нещо от сорта?

Тя кимна.

– И така, теорията е, че той паркира отвън на алеята, качва се до входната врата, почуква... и после? Убива я пред вратата? Тя го пуска да влезе? Познава ли го? Не го ли познава?

– Намалете темпото. Зададохте ми въпроса защо смятаме, че убиецът – или някой, който случайно я е посетил около времето, когато е била убита – е паркирал на алеята. И аз ви отговорих. Смятаме така, защото самата жертва ни казва, че така се е случило. Такива са свидетелските показания на жертвата, публикувани на страницата ѝ във Facebook, преди да бъде убита – победоносното изражение на лейтенант Булърд беше примесено с частица безпокойство. – А сега ми дължите кратко и ясно обяснение защо мислите, че Рут Блум би казала тези неща, ако те не са истина.