Глен Купър - Библиотекарите

Сега Лайтбърн обмисляше предложението на свещеника. Като васал имаше задължението да се моли за душата на господаря си. На практика го правеше само на думи, но със свещеник в плевнята си можеше да извършва и истински служби! Ако Робърт де Бойнтон видеше как Чарлз Лайтбърн го почита, карайки собствения си свещеник да се моли за вечната душа на господаря му, можеше да го повиши още повече и да стане човек на лорда.

И какво беше това твърдение, че Адам, внукът тъпак, е нещо повече, много повече от онова, което се вижда на пръв поглед? Е, Лайтбърн беше готов да изслуша стария монах. Пък и защо не? Вартоломей искаше само да живее в плевнята и да бъде хранен.

Заинтригуван от перспективата за още по-бляскаво бъдеще, Чарлз Лайтбърн каза на монаха, че е добре дошъл да живее, да се моли и да преподава във фермата му.

През следващите дни Клариса изпра и закърпи дрехата на брат Вартоломей. Монахът ядеше с апетит, за да възстанови силите си, и подкъси порасналата си брада с наострения си нож. Макар да твърдеше, че е добре, за Клариса той продължаваше да прилича на ходещ труп, толкова слаб и съсухрен беше. Но поне очите му вече не бяха замъглени и проблясваха живо.

Една вечер Вартоломей събра клана Лайтбърн около масата, за да разкаже историята си. Мъжете и жените на рода слушаха внимателно монаха, който стоеше и жестикулираше пред огнището. Децата си играеха при леглата, а Адам стоеше настрана и продължаваше да драска с клечката си в ъгъла.

Вартоломей им разказа историята на Вектис, предавана от векове от монах на монах. Разказа им как през годината 777, на седмия ден от седмия месец, докато на небето имало огнена комета, в манастира било доведено момче, което било седми син на седмия син, и как това момче на име Октавус останало да живее сред монасите. Разказа им, че приличал много на техния Адам, бил ням и блед, с рижа коса и зелени очи. Разказа им също как било открито, че Октавус притежава дадена от Бога дарба да пише, макар никога да не бил учен на това. И нещо повече - да пише имената на хора с датите на раждането и на смъртта им, показвайки на изумените монаси, че Бог наистина е определил съдбата на всеки човек.

Онези монаси от миналото създали свещения Орден на имената, който се грижел Октавус да върши делото си, без да му се пречи. Давали на момчето пера и мастило и съшивали изписаните листа в свещени книги. Разказа им как, когато възмъжал, Октавус насилил една млада послушница и тя забременяла от него. В резултат от това сношаване се родило друго бледо и нямо рижо момче със същите способности.

Лайтбърн слушаха като омагьосани как брат Вартоломей описва непрекъснатата поредица неми писари, скърцащи с перата от стари времена до последния ден на Клариса във Вектис. Монахът им разказа, че прекарвали целия си живот в подземна зала, изкопана в скалите на острова, където съвестно записвали имената на онези, които щели да се родят - Natus , и онези, които ще умрат - Mors , след стотици години. Имена, записвани на английски, франкски, мавърски, еврейски, китайски и с всякакви други знаци. Писарите работели така, сякаш били един ум и една ръка. Никога не повтаряли написаното от другите и трудът им бил постоянен поток векове наред, който създал огромна библиотека от книги, обхващащи всички години от 777 до деветия ден на февруари 2027 г. И Вартоломей им разказа още, че собственият му живот също е преминал в служба, предимно под земята, тъй като задачата му била да наглежда този свят скрипторий.

Разказа им, че Клариса също е една от многото специални слугини на Ордена на имената, здравите и скромни момичета, избрани да родят следващото поколение писари.

- Но ти се оказа единствена по рода си, нали? - рече монахът. В думите му нямаше злоба и Клариса изпита облекчение, че не я мъмрят. - Може би огнената ти природа е била причината Тит Достопочтени да избере теб. Ти си единственото момиче, което е избягало, преди да роди детето си. И това твое действие, скъпо дете, доведе до края на Библиотеката.

Разказа им за ужасните събития от 9 януари 1297 г., когато всички писари, възрастни и момчета, сграбчили перата си и ги забили дълбоко в очите си, умирайки от мъчителна смърт по масите и пода на скриптория. Разказа им как е обикалял от писалище на писалище, за да събере последните страници, и как всяка една завършвала с едни и същи думи - Finis Dierum , Край на дните. Всички писари работели върху имената за 9 февруари 2027 г., ден от далечното бъдеще.

- Това ли е денят, когато ще настъпи краят на света, отче? - попита Чарлз Лайтбърн.