Глен Купър - Библиотекарите

Нямаше обаче съмнения относно чувствата ѝ към дъщеря ѝ. Даваше заръките си на Хейвън нежно. Момичето може и да беше решило да действа на своя глава, но като че ли никакво нейно прегрешение не можеше да накърни майчината любов на Кейша.

- Добре ли сте, господин Пайпър? - попита тя. - Лошо ли ви удариха?

- Малко съм натъртен, госпожо. Но ми се е случвало и преди. Така черепът става по-дебел.

- Нима? Е, нося ви супа и хляб. Още са топли. Какво ще кажеш за това, че баща ти е тук, Филип?

- Бива, но е гадно - отвърна синът му с пълна уста.

- Трябва да ни пуснете, госпожо Лайтбърн - каза Уил.

- Мразя да ми викат така. Нещо против да ме наричате Кейша?

- Аз пък мразя да ми викат господин Пайпър.

- Добре, Уил - разсмя се тя. - Много ми се иска да можехме да ви пуснем. Иска ми се Бог да ми беше подсказал, преди синът ви да бъде подлъган да дойде тук. Иска ми се това изобщо да не се беше случвало, но то се случи и ще трябва да се оправяме това.

- Няма ли да ми кажете какво правите тук? - кротко попита Уил.

- Да, ще ви кажа - отвърна тя. - Утре сутринта ще ви кажа и ще ви покажа.

- Изгубих го - каза Ани на шефа си.

- Как така си го изгубила? - прогърмя гласът от спикъра на нетпена.

- Отмъкнал е ключовете на колата ми и е изчезнал. Не знам защо, нямам представа и къде е отишъл. Днес останахме с празни ръце. Не попаднахме на никакви добри следи.

- Може да е видял нещо, което ти си пропуснала - ехидно рече гласът. - Може и да е пенсионер, но навремето е бил от най-добрите. Но ти няма как да го знаеш, нали? Защото още не си била родена.

Ани пое дълбоко дъх и се помъчи да запази професионален тон.

- Какво искате да направя, сър?

- Искам да мобилизираш полицията и да го откриете. Изпращам екип при теб, вероятно начело с Роб Мелроуз. Когато пристигнат, му докладвай и после изпълнявай нарежданията му. От самото начало трябваше да пратя него.

- Да, сър - отвърна през зъби тя.

- А аз ще запозная с положението жената на Пайпър във Вашингтон, която най-вероятно ще отстрани някои важни части от анатомията ми.

Кени се опита да изпъне крака, но нямаше достатъчно място.

- Тази седалка не може ли да се дръпне по-назад? - попита той, без да се обръща конкретно към никого.

Харпър караше, разчитайки на джипиеса, който го упътваше със секси британски акцент.

- Почти стигнахме, шефе.

Лопес се беше сврял на задната седалка със свити колене. И тримата бяха с къси коси и джинси, пуловери и кожени якета. Типични американци.

- Няма смисъл да се мъчим да се преструваме на местни - беше им казал Кени. - Пък и не бихме могли, колкото и да се опитваме. Ако някой прояви любопитство, туристи сме.

- Да, това ще свърши работа - беше отвърнал Харпър и бе завъртял очи. - Туристи с багажник, пълен с оръжия и амуниции.

Лопес започна да хърка.

Кени се пресегна назад и цапна голямата му глава.

- Отваряй си очите, за бога.

Лопес се събуди със стряскане и рязко пое дъх.

- Съжалявам, шефе.

- Хей - сгълча го Кени. - И аз съм гроги, всички сме уморени като еднокрак мъж на състезание по наритване на задници, но все пак сме тръгнали на мисия.

Комуникаторът на Лопес иззвъня.

- Предупреждение. Субект Ан Лок, комуникационен протокол на МИ-5. Декодирам.

Лопес изсумтя и усили звука.

Тримата караха през тъмната провинция и слушаха записания разговор на Ани с шефа ѝ в Лондон за изчезването на Уил Пайпър.

- Пайпър е с три крачки преднина пред тези клоуни - рече Кени. - Сигурно вече е намерил сина си. Въпросът е какво е открило момчето, по дяволите.

Контракциите вече настъпваха на всеки няколко минути. Долната част на тялото ѝ изгаряше от неописуема болка и тя се молеше на Бог бебето да излезе по-скоро или да сложи край на мъките ѝ, ако такава е волята Му.

Клариса лежеше по гръб до семейното огнище, с повдигнати колене върху натрупани вълнени одеяла. Почти не чуваше призивите на майка си и окуражителните думи на сестрите си.

Можеше само да остави ума си да се зарее към други неща.

Пътуването от южните брегове на Британия до северния ѝ край ѝ отне шест седмици. Адам, братът на лодкаря, се оказа добър и надежден спътник. Клариса беше поразена, че отплатата, за която се бе уговорила, беше несъразмерна. Лодкарят получи един сребърен свещник за двучасовото пресичане на бурното море. Каруцарят получи другия свещник за дванайсет седмици път по изровени пътища и често спеше на открито, оставяйки я да се скрие под навеса му. Адам обаче търпеше несгодите с лекота, избягваше разбойниците по пътищата, сам сменяше подковите, изкрънкваше оскъдна храна в селата. Беше беден, много по-беден от брат си, и ѝ каза, че среброто щяло да промени положението на семейството му. Клариса се запита защо просто не я беше убил и не бе прибрал свещника. Отговорът беше, че той се оказа добър и честен човек с чисто сърце. И сега, докато се напъваше, потърси утеха в спомена за добротата му. „Ще откарам теб и бебето ти до дома ти - уверяваше я той. - Можеш да разчиташ на мен".