Глен Купър - Библиотекарите

- Значи не си дошъл да вземеш момчето ми? - попита тя.

Вартоломей затвори очи и устните му се размърдаха в молитва. Когато ги отвори отново, на старото му лице бе изписано облекчение.

- Оцеляло е. Слава на Бога. Не, не искам да отнемам сина ти. Как си го кръстила?

- Името му е Адам - отвърна тя, премаляла от облекчение.

Монахът се усмихна.

- А. Името на брата на лодкаря. Каруцарят, който те е докарал дотук. Той ми каза къде живееш, но го направи едва след като му обещах, че няма да ти сторя нищо лошо. Но Адам е добро име и поради друга причина. - Той вдигна пръст, сякаш преподаваше на ученик. - Така се е казвал първият човек, създаден от Бог.

- Искаш ли нещо за ядене и пиене? - попита Клариса.

- Бог да те благослови, не бих отказал. Вартоломей помоли да измие мръсотията от пътя, преди да влезе в къщата. Клариса го гледаше как потапя кърпата в нощвите и как бърше крехкото си тяло. Ставите му бяха възлести и подути.

После той спря на прага на къщата и надникна вътре. Сякаш инстинктивно се обърна към тъмния отсрещен ъгъл, където седеше Адам. Клариса каза на майка си, че може да продължи работата си навън, настани Вартоломей до огнището и му сипа вчерашна яхния в една дървена купа.

Макар да изглеждаше изкушен от миризмата на храна, старият монах остави купата и продължи да се взира към ъгъла.

- Мога ли да го видя? - попита той.

Тя кимна и извика на момчето да дойде. Откъм ъгъла се чуваше драскане, но друга реакция не последва.

- Не е непослушно дете - рече тя. - Просто е... различен. Сега ще го доведа.

- Не - спря я монахът. - Аз ще ида при него.

Вартоломей стана и се затътри бавно към ъгъла. Драскането спря.

- Ще ми донесеш ли свещ? - помоли монахът. Клариса покорно му даде свещ.

Монахът я протегна напред и окъпа момчето в танцуващата жълта светлина. Клариса го чу как затаи дъх за известно време. Издишването му прозвуча като дълъг стон.

- Виждам Тит в него - тихо рече Вартоломей. - Червеният оттенък на косата му, дължината на брадичката, малките уши, великолепните дълги пръсти. Все едно че Тит се е преродил.

- Старият писар - рече Клариса. - Онзи, който ме облада.

- Той те е избрал онзи ден. Десетилетия наред не е поисквал жена, но тогава избра теб.

- Защо? - попита тя.

- Не съм аз онзи, който може да отговори, но в известен смисъл си благословена.

- Тогава в криптата не почувствах Божията благословия. Обикнах сина си обаче веднага щом го видях и продължавам да го обичам, макар да е странно дете.

- Здравей, момче - каза Вартоломей, каю се взираше с почуда в него.

Адам сякаш не беше забелязал посетителя.

- Какво е това в ръката му? - попита монахът.

- Клечката му. Пуска я само когато спи. Другите деца от фермата си играят с дървени играчки или речни камъчета, а това момче си иска само клечката.

- И какво прави с нея?

- Нищо, доколкото виждам.

- Мислиш ли? - Вартоломей се отпусна с мъка на пръстения под, като се мръщеше на болката в коленете. Приближи свещта още към Адам, докато пламъкът ѝ не освети земята там, където стените се съединяваха. - Погледни? Виждаш ли?

Клариса се наведе напред.

- Какво да виждам?

- Там! Ето там! На земята. Букви и числа! Синът ти пише!

Старият монах каза условията си по време на вечерята - искаше само покрива на плевнята над главата си, чисто сено за сламеника и храна и вода за себе си и за мулето. В замяна на тези основни нужди предложи на Клариса и семейството ѝ нещо, с което те не разполагаха и не бяха предполагали, че им липсва - личната служба на свещеник. Загатна и още нещо. Каза им, че Адам, това специално момче, държи ключа към свещеното царство, което ще превърне Лайтбърн в Божии рицари. Те щели да станат помазани на земята и достойни да седнат на Христовата маса на небето. И че той ще ги научи как да използват този ключ, за да отворят вратата на славното и благословено царство.

Бащата на Клариса дъвчеше хрущяла в края на едно агнешко ребро и слушаше напрегнато монаха. Сребърният поднос на дъщеря му бе преобърнал съдбата на семейството. Старият Лайтбърн беше извадил скъпоценните камъни и бе претопил среброто на малки дебели дискове. С парите започна да се замогва. Купи огромен брой овце и два чудесни работни коня и скоро се оказа, че е богат на добитък и беден на земя. Много копнееше за двата участъка до фермата си, които обработваше Томас Гобърн. Подобно на Гобърн, бащата на Клариса беше крепостен и плащаше наем за ползването на фермата на Робърт де Бойнтон, кралски рицар за графството. Няколко добре подбрани скъпоценни камъка за подарък на господаря му бяха осигурили издигането му и Лайтбърн се превърна във васал с право да притежава земята си. Робърт де Бойнтон дори го почете, като посети фермата и го освободи от крепостничеството, като му подаде церемониалния чим земя. Още една кесия монети го убеди да му прехвърли и земята на Томас Гобърн. С документа на господаря в ръка Лайтбърн тържествуващо събори каменната стена, която отделяше двата имота, за да могат овцете му да пасат на новите пасища, и започна да събира от Гобърн рента за правото да обработва мизерен парцел земя.