Глен Купър - Библиотекарите

Филип сви рамене.

- Просто си помислих, че си по-напред с материала.

- Е, не съм!

- Добре, добре, ще ти кажа какво знам, но първо искам ти да ми кажеш нещо. Мама знае ли къде сме? Насам пътува ли екип на специалните части?

Уил смекчи тона си. В гласа на момчето ясно се долавяше страх - беше време да престане да бъде раздразнителен чешит и да започне да бъде баща.

- Не знае. Никой не знае. Няма екип на специалните части. Само ти и аз сме, хлапе. Ще трябва да се измъкнем от това. Не знам за теб, но лично аз съм на мнение, че от двама ни става доста добър екип. Първо обаче трябва да знам с какво си имаме работа.

Филип кимна и понечи да заговори, но точно тогава вратата се отвори и в помещението нахълтаха двама мъже.

Даниъл Лайтбърн, все така с превързана ръка, гледаше с отровна физиономия. Другият мъж, Кийлън Лайтбърн, беше една глава по-висок от брат си, със същата права черна коса и също толкова мърляв. Изпоцапани дрехи, покрити с кал ботуши. Уил забеляза плашещите с размерите си юмруци на Кийлън и напълно безизразното му лице. Реши, че в най-добрия случай е бавноразвиващ се. А в най-лошия - психопат.

Уил обичаше да заема по-добра позиция дори когато картите бяха против него и затова заговори пръв:

- Здравей, Даниъл. Радвам се да се видим отново. А този красавец трябва да е Кийлън.

- Млъквай - отвърна Даниъл.

- Кажи, Кийлън, със сопа ли ме удари, или просто с някой от чуковете, закрепени за китките ти?

- Нека аз те попитам нещо, Пайпър - каза Даниъл. - Искаш ли да те свитнат пред момчето?

Уил вече разполагаше с информацията, която му бе нужна - похитителите им не си падаха по празни приказки. Бяха делови и целенасочени. Той се приспособи към ситуацията.

- Не, нека аз ти кажа нещо, Даниъл. Полицията и МИ-5 идват насам. Нещата ще се развият много по-добре, ако просто ни пуснеш. И ако това е твърде много за теб, пусни момчето.

- Много се съмнявам - отвърна Даниъл. - Хейвън ми каза, че си се съгласил да дойдеш сам. Не би рискувал полицейска операция, щом Филип е тук.

- МИ-5 са професионалисти.

- Така ли? - грубо се изсмя Даниъл. - Може да са такива долу в Лондон, но не и тук. За всеки случай те претърсих за бръмбари или както там ги наричат. И направих телефона ти на сол.

- Виж, приятел, можеш да си мислиш каквото си искаш за властите, но мен ме интересува нещо друго. Какво смяташ да правиш?

Акцентът на Кийлън се оказа по-силен и от този на брат му.

- Смятаме да ви държим оковани, докато не решим кога да ви видим сметката.

- Нали ти казах, че е истински комедиант - с треперлив глас се обади Филип.

Заплахата не впечатли особено Уил, но никак не му хареса, че синът му е като поставен в тенджера под налягане. Много добре знаеше, че той, Филип и Нанси са ОХ. Така и не беше казал на Филип - не беше от нещата, за които би поискал да разговаря със сина си - но щом заплахите действаха на хлапето, май трябваше да му каже как стоят нещата, когато останат насаме.

- Такова нещо няма да ви се размине - с равен глас произнесе той. - Ще ви открият. Ще ви пипнат. Ще ви пъхнат зад решетките заедно с всички други замесени от семейството ви. Ще се простите с фермата. С каквото и да се занимавате тук, ще му бъде сложен край. Повярвайте ми. Това са фактите.

- Може - отвърна Даниъл. - Но Хоризонтът наближава, нали? Точно с това си прочут, господин Уйл Пайпър. Ако наистина отидем в пандиза, присъдите ни ще изтекат следващия февруари, нали така?

Даниъл и Кийлън се разсмяха толкова силно, че още малко и щяха да се затъркалят по пода.

- Какво толкова смешно има?

Гласът беше женски и при вратата се появи Кейша с поднос храна. Зад нея беше Хейвън с друг поднос с питиета.

- Защо си пуснала Хейвън от стаята ѝ? - моментално се наостри Даниъл.

- Изтекоха ѝ очите от рев - отвърна Кейша. - Чувства се зле от случилото се с господин Пайпър. И искаше да види момчето.

- Трябва да се чувства зле от онова, което направи на нас! - извика Кийлън. - Тя домъкна пришълците! Тя ни съсипа! Тя е гадно създание, което трябва да си плати!

- Я по-кротко! - извика му в отговор Даниъл. - Тя ми е дъщеря и аз съм този, който ще решава какво трябва да се прави.

Кийлън сниши глас:

- Просто казвам.

- А сега и двамата се разкарайте - нареди Кейша на съпруга си и брат му. - Отивайте да пазите с Ендрю и Дъглас. И се погрижете колата му да е добре скрита. Ние ще се погрижим за тях.

Мъжете мълчаливо се подчиниха и се махнаха.

Уил реши да запази мълчание и да наблюдава известно време майката и дъщерята. Не можеше да прецени дали Кейша командва парада, но тя определено беше фактор, с когото се съобразяваха. Виждаше как мускулите на челюстта ѝ се стягат и отпускат, когато стискаше зъби. Гняв или отчаяние? Раздразнението ѝ към тях ли беше насочено, или към близките ѝ?