Глен Купър - Библиотекарите

- Именно затова се свързах с Филип - рече Хейвън. - Светът трябва да научи! Преди хората да си навредят.

Кейша въздъхна.

- Светът не е нужно да научава каквото и да било, Хейвън. Не е наша работа да му казваме. Дългът ни е към Библиотеката.

- Къде са книгите за двайсет и седма година? - попита Уил.

Кейша махна с ръка нататък по прохода.

- Чак в другия край.

- От девети февруари ли започват? - попита Филип.

- Да.

Уил поклати изумено глава.

- Но защо тук? Защо в Иоркшър?

Филип върна книгата на мястото ѝ и тръгна към далечния край на залата. Останалите го последваха.

- Няма нищо записано, всичко се предава от уста на уста в рода ни и кой знае каква част е истина и каква не е. Но се твърди, че в края на тринайсети век едно момиче, също Лайтбърн, било в манастира Вектис на остров Уайт. Там забременяло и избягало обратно тук, в дома си. Казват, че името ѝ било Клариса, но няма начин да се разбере дали е истина. Твърди се също, че детето ѝ се казвало Адам. Тогавашните Лайтбърн разбрали, че техен дълг е да служат на Библиотеката. Разбираме тази отговорност и днес, нали така, Хейвън?

- Да - промърмори под нос момичето.

- Значи бележката „Край на дните" от Вектис означава нещо друго - рече Уил.

- Край на дните във Вектис, предполагам. Явно Клариса е била опако момиче, което е довело до упадъка на манастира. Само се надявам моята Хейвън да не е толкова опака, че да навлече същото върху нас.

Момичето заплака, но внезапно нещо го накара да млъкне. Филип бе хванал ръката му и я стискаше здраво.

Отначало Кейша пренебрегна постъпката на момчето.

- В продължение на повече от седемстотин години Лайтбърн сме библиотекари. Това ни е работата. Затова сме се родили на този свят. Тук има много книги, може би милион, ако не и повече. Никога не сме ги броили. Не ги четем. Съхраняваме ги. Тези книги са от Бог, а ние сме богобоязливи хора. Така и не знаехме какво е мястото ни в голямата картина, докато ти не разкри историята около Зона петдесет и едно. По онова време говорехме само за това. Благодарни сме, че научихме.

- Радвам се, че съм помогнал - рече Уил.

- Вие двамата, хайде - обърна се Кейша към момчето и момичето. - Хейвън, време е да им покажем какво има зад другата врата.

И Бао беше в лошо настроение. Седеше сам в кабинета си в служебното си жилище в Джуннан-хай, недалеч от Забранения град. Къщата на генералния секретар Уън беше на един хвърлей в силно охранявания комплекс, но беше малко вероятно двамата да си ходят на гости на чай и сладкиши. Напоследък дори на него му беше трудно да се добере до стареца.

Кабинетът му беше пълен предимно с китайски книги, колекцията на живота му. Въпреки че водеше кампанията за модернизиране и премахване на книжните издания от училища и университети и замяната им с електронни, Бао се наслаждаваше на удоволствието да държи в ръце тежките традиционни томове, макар че новата библиография на генералния секретар Ху Дзинтао, чието управление бе приключило преди петнайсетина години, лежеше неотворена в скута му.

Отпи дълга глътка от „Саутърн Комфорт" и изчака сладкото тръпчиво усещане да измине пътя от езика до мозъка. Беше развил вкуса към напитката, когато беше представител на страната в Обединените нации и сега си внасяше на кашончета. Отпи още една глътка и се отпусна в креслото си. Жена му беше излязла на вечеря с приятелки, така че беше сам в къщата. Разсмя се при тази мисъл. Сам означаваше той и шестчленният му екип, който живееше с него. Повика енергичния си млад секретар и му каза да предаде на прислужницата да му приготви гореща вана и да извика масажиста. Смяташе да прогони напрежението от тялото и ума си с пиене, киснене и масаж.

Днешната среща с Уън бе минала лошо. И Бао смяташе, че е представил убедителни доводи в полза на незабавни действия, но Уън се оказа непреклонен.

Старецът го изслуша внимателно, като пафкаше една след друга цигари „Червена пагода". И Бао така и не можеше да разбере как генералният секретар се е разминал с рака на белия дроб. Винаги се бе дразнил безкрайно, че ЦРУ знае датата на смъртта на Уън или че е ОХ, а самият той е лишен от тази информация. Горчилката беше невероятна.

- Виж - рече Уън, след като И Бао приключи с препоръките си. - Вече реагирахме остро. Отзовахме посланика си. Започнахме серия военни учения покрай границата с Тайван. Не мислиш ли, че е по-добре да изчакаме и да видим до какво ще доведат тези действия?

- Не смятате ли, че изпращането на предупредителните картички до посланика и екипа му във Вашингтон бяха последната капка? - отвърна И. - Унижението е недопустимо. Не става въпрос само за мен. И други членове на Политбюро са на моето мнение.