Глен Купър - Библиотекарите

Ани седна на забутаната маса в дъното на лобито заедно с Мелроуз и другите двама агенти на МИ-5. Познаваше ги - свестни момчета, които сигурно споделяха мнението ѝ за Мелроуз, но си мълчаха в присъствието на шефа си. Подложките за бира на масата воняха на мая. Тя ги събра и ги метна на съседната празна маса. Мелроуз отпрати сервитьора, като каза, че не са нито гладни, нито жадни, и когато онзи замърмори сърдито, отбеляза:

- Страшно мразя тези провинциални градчета.

Ани сбито докладва за обиколката си с Уил из фермите в Пин. Спря се най-вече на фермата Лайтбърн, защото се бяха задържали най-дълго там. Повечето от другите срещи бяха кратки и доста недружелюбни.

- Местните хора като че ли не обичат посетители - рече тя.

- Но случаят с Лайтбърн не е такъв - носово отбеляза Мелроуз. Беше извикал карта на екрана на нетпена си, на която с червени точки бяха отбелязани посетените места. - Пънчета в Пин - каза той и зачака двамата подлизурковци да се захилят. - Те не са били недружелюбни, нали? Какво ни говори това, Ани?

- Както заключих в предварителния си доклад, Роб, това ни говори, че или са приятелски настроени по принцип, или крият нещо - отвърна тя.

- Е, така или иначе, явно ще трябва да ги посетим отново днес следобед. Да видим колко приятелски настроени ще бъдат, когато тежката артилерия им се натресе на главите.

Точно в този момент Кени, Лопес и Харпър влязоха в лобито и поискаха да бъдат настанени за обяд. Кени изгледа масата на МИ-5.

- Кои са тези, по дяволите? - прошепна Мелроуз.

- Не съм ги виждала досега - отвърна Ани. - Американци, ако се съди по външния им вид и акцента.

- Е, високият като че ли те разпозна. Видя ли как те гледаше?

Тя сви рамене.

- ФБР? - прошепна Мелроуз. - ЦРУ? Или от някоя друга агенция?

- Искаш ли да ги питам? - саркастично рече тя.

- За бога, не! Ще се изложим. Аз ще направя дискретна справка. Но няма да се изненадам, ако това се окаже някаква машинация на жената на Пайпър. Може би се опитва да следи работата ни.

В другия край на салона Кени също шепнеше на хората си:

- Ан Елизабет Лок. Изглежда точно като на снимката. Хубаво момиченце. Тъкмо излязла от прокурорската възраст, ако питате мен.

- Какво правим, шефе? - попита Лопес.

- Първата ни работа е да се помолим на всемогъщия Бог в менюто да има нещо, което няма да ни накара да си изповръщаме червата. След това продължаваме с онова, в което ни бива най-много. Ще им проследим задниците, докато не ни отведат при Пайпър.

- Май ни забелязаха - обади се Харпър.

Кени отвори менюто.

- И какво ще правят? Ще ни избягат с мижавия си електромобил ли?

Нанси не беше свикнала с празна къща. Не толкова заради това, че е сама. Уил прекарваше повечето си време във Флорида, докато тя работеше във Вашингтон, а за Филип не можеше да се каже, че се мотае около нея. През повечето време седеше в стаята си. Онова, което я тормозеше, бе тишината.

Около Филип винаги беше шумно. От стаята му постоянно бумтяха тонколони. И нетпенът му непрекъснато звънеше, за да му предаде нещо от Соко и другите му безброй сайтове. Освен това никога не изключваше телевизорите в кухнята и дневната, така че и те непрекъснато бръмчаха на заден план.

Сега къщата беше смълчана като гробница и това я влудяваше.

Беше се облякла за работа и пълнеше термочашата си с кафе, когато се разрева. Синът ѝ беше изчезнал. Съпругът ѝ беше изчезнал. А коравосърдечният ѝ шеф искаше от нея да постави работата и страната на първо място. Това беше прекалено.

Направи онова, което като луда не можеше да спре в последно време - набра гласово телефона на Филип, после този на Уил и чу все същите небрежни съобщения, които изглеждаха така чудовищно не на място в тази ситуация.

Провери имейлите си, намери и препрочете съобщението, което бе прочела още в леглото си. Роналд Мур, заместник-директорът на МИ-5, я уверяваше, че се прави всичко възможно за откриването на Уил и Филип. Един от „най-добрите" им хора бил изпратен на място с екип, за да помогне на по-младата служителка, натоварена със случая, госпожица Лок. Щели да я държат редовно в течение за развитието на нещата.

Нанси беше потърсила подробности за Ан Лок и бе изръмжала на красивото лице на екрана: „Остави го на мира, скъпа. Има слабо сърце". Предполагаше, че госпожица Лок може да е накарала старите сокове на Уил да бликнат, както всеки път при вида на хубава жена.

Именно тази негова слабост едва не го уби по Коледа. Но защо беше откраднал колата ѝ и я бе зарязал? Явно беше попаднал на нещо и не искаше да влачи товар със себе си. Но тогава защо не ѝ се беше обадил, за да ѝ разкаже какво е открил? И десет секунди щяха да са достатъчни!