Глен Купър - Библиотекарите

- В момента превъртаме записите - каза Андреа. - Системата не е съвършена, но все пак е отсяла деветдесет и девет процента от плявата.

Едната стена на заседателната зала беше покрита с видеоекрани. Андреа даде гласова команда на системата да пусне записите от 8 януари и стената оживя, показвайки от най-добрите ъгли всички двайсет и една кутии на пощенски клон Вилидж на Варик Стрийт.

- Пуснете картините - рече тя.

Група агенти и техници застанаха зад нея и Нанси и загледаха откъсите от записите.

Алгоритмите явно бяха ефективни и показваха предимно моментите, когато хората пускаха пакети и пликове.

- Преди десетина години щеше да бъде доста по-трудно - рече Андреа. - Така де, кога за последен път си пускала писмо?

Нанси помнеше. Когато Уил беше далеч от нея във Флорида, тя обичаше да му праща истински картички, а не електронни. Последната беше за рождения му ден през ноември с рисунка на платноходка и две мишки, които я насочваха към залязващото слънце. Пропъди спомена - не искаше да се разреве отново пред хората си.

Денят явно е бил доста студен, защото много от показаните на записите хора бяха с шалове и шапки.

- Май ще имаме не повече от петдесет процента шанс да разпознаем лице - отбеляза Нанси.

- Ако сме късметлии - съгласи се Андреа. - Но поне разполагаме с по-ограничен материал, върху който да работим.

Нетпенът на Нанси завибрира. Тя пъхна слушалка в ухото си и отстъпи в дъното на стаята, за да приеме повикването.

Беше Рон Мур от МИ-5. Нанси затаи дъх, когато секретарката му обяви, че шефът ѝ иска да говори с нея.

Обаждането са оказа обаче само жест на любезност. Мур просто ѝ съобщи, че лондонският му екип е пристигнал на място в Иоркшър и в най-скоро време ще се захване за работа. Имали някои следи, които смятали да проучат най-методично.

- Мога ли да направя още нещо за теб, Нанси? - попита той на сбогуване.

- Не, Рон. Благодаря ти. Моля те да ми звъннеш, ако откриете нещо. - Нанси извади слушалката и извика през стаята: - Средният ред! Вторият екран отляво! Замразете и върнете петнайсет секунди!

Андреа спря екрана с жест и върна записа назад.

- Точно там! Спри!

Картината замръзна. Някакъв човек без шапка държеше дръжката на пощенската кутия и пускаше нещо в нея.

- Господи - промълви Нанси.

- Какво има? - объркано попита Андреа.

- Този човек. Снемете лицето му и го потърсете в останалите записи. По възможно най-бързия начин. Познавам го.

Уил подозираше какво ще види зад вратата, но подозренията се оказаха недостатъчни за смайващата реалност, която се разкри пред очите му.

Беше си представял, че ще се озоват в зала като тази, пълна с писари, сред които щяха да изглеждат дребни и незначителни, но това бе все едно да си представя, че се връща с машина на времето и наблюдава живота в двора на Хенри VIII или скита из залите на Ласко, докато праисторическите хора са рисували по стените им.

Бяха само седем.

Най-възрастният сигурно наближаваше осемдесетте, а най-младият бе не по-голям от собствения му син. Седяха на две прости маси в началото на помещението; зад тях имаше още много други, всичките празни.

И седмината вдигнаха глави, когато той и останалите влязоха. Уил видя седем чифта изумрудени очи, които се спряха за момент върху него, след което писарите продължиха с работата си.

- Всичко е наред, това са приятели - каза им успокояващо Кейша, но на Уил му се стори, че им говори по същия начин, по който би говорила и на добитъка си.

В поведението им не се долавяше страх, нямаше любопитство, нито пък чувство, че нарушават личното им пространство. Бяха неми и с безизразни лица, устните им бяха отпуснати, очите им не мигаха. Всички имаха рижа коса, права и фина; тази на стареца бе оредяла и голият му скалп прозираше на темето му.

Вниманието на Уил бе привлечено от ръцете им. Дълги деликатни пръсти, хванали черни химикалки и изписващи с изящен почерк белите листа, формат А4. Писарите седяха на тапицирани дървени столове до двете маси, осветявани от мощни крушки Всички имаха бледата кожа на подземни обитатели и вида на хора, чиито тела съществуват само за да поддържат ума.

Докато вървеше през Библиотеката, той си ги бе представял облечени в дълги монашески роби, но облеклото им се оказа съвсем обикновено и някак неуместно. Носеха нещо като униформи, но дрехите показваха предимно практичност - жълтокафяви панталони, бели чорапи, сандали и светлосини памучни ризи.