Глен Купър - Библиотекарите

- Какво мисли Хейвън за този свой дълг?

- Не е очарована, естествено. Видяла е големия свят в училище. Пада си по момчета. Предполагам, че харесва и теб, Филип. Може би всичко това я е накарало да те потърси. Но ще направи онова, което се очаква от жените Лайтбърн. Вършим го за възхвалата на Бог. Това е по-голямо от нас. А и нашето поколение отслабва. Сега са само седмина. Вижте всички онези празни маси зад вас. Навремето са били по двайсет-трийсет.

- Значи от Хейвън и по-малките ѝ братовчедки зависи да попълните бройката - остро рече Уил.

- Татко, не можем да позволим това! - обади се Филип.

- Моите уважения, но ще ви помоля да не ни съдите - тъжно рече Кейша. - Във вселената има по-висши сили от чувствата на някакви си момичета.

Хейвън се върна с Матю.

- Татко идва - рече тя. - По-добре да се връщаме в спалното.

На Уил му минаха куп идеи. Да сграбчи някой от рижавите за врата и да го използва за заложник, за да излезе. Да стори същото с Кейша или момичето. Да направи нещо! Но всеки път си помисляше за безопасността на Филип и реши да се бори само с думи.

- Кейша, трябва да ни пуснете - рече той. - Хейвън е права. Светът трябва да научи, че Хоризонтът не съществува. Милиарди хора страдат ненужно, уплашени до смърт от нещо, което няма да се случи.

- Съжалявам, Уил. Това не може да стане. Светът не бива да научава за нас. Няма да ни оставят на мира. Това ще бъде краят на писарите и краят на нашето дело. Не можем да допуснем това. А сега да побързаме. Трябва да вървим.

След доклада на Ани Мелроуз реши първо да посетят фермата на Скар, после на Лайтбърн и накрая тази на Брук. Ако не откриеха нищо, щяха да продължат, докато не обиколят всички имоти.

Ани ги беше предупредила, че хората във фермата Скар говорят на странен диалект, но въпреки това Мелроуз се заоплаква раздразнено:

- Не им разбирам абсолютно нищичко. Направо се замислям дали да не си наемем преводач за този пущинак.

- Начукай си го - посъветва го фермерът.

- Да преведа ли? - усмихнато предложи Ани.

- Кажи им, че имам право да влизам в имотите им съгласно Закона за сигурност от две и деветнайсета -каза Мелроуз.

- Ей ся ше зема пушката - каза фермерът и изчезна в къщата.

Мелроуз нареди на едно от момчетата си да го укроти и след кратка схватка старият фермер се оказа закопчан със свински опашки, а жена му се задъхваше на пода в кухнята.

Докато другият агент стоеше на пост в градината с ръка върху дръжката на пистолета си, Ани държеше под око възрастната жена, като ѝ предлагаше вода и се опитваше да я успокои.

Мелроуз и колегата му претърсиха къщата и околните постройки.

Кени и хората му бяха заели позиции в храсталака от другата страна на пътя. Сега той наблюдаваше екипа на МИ-5 през бинокъла.

- Що за оръжия носят според теб, шефе? - попита Харпър.

- Най-вероятно водни пистолети - отвърна Кени. - И не е сигурно дали могат да улучат мишените си.

Уил заряза постите и изяде обяда, който им донесе Хейвън. Баща и син седяха закопчани за леглата си в преграденото помещение в по-голямото спално. Момичето обясни, че се използвало като изолатор, когато някой писар настине, за да не зарази останалите.

- Какво казаха майка ти и баща ти, че ще правят с нас? - попита я Уил колкото може по-небрежно.

- Не говорят пред мен - отвърна Хейвън. - Вече ми нямат доверие. Чувам ги обаче, че се препират.

- Можеш ли да ни намериш ключовете за тези неща? — попита Уил и вдигна закопчаната си ръка.

- Крият всичко от мен - каза тя, - ключовете, нетпена на Филип.

- Можеш ли да се обадиш в полицията? - попита Филип.

- Не! Ще ме видят да използвам телефона в дневната.

- Не можеш ли да се измъкнеш и да идеш до някого от съседите? - попита Уил.

- Едва ли - отвърна момичето. - Чичовците ми са горе на стража. Пускат ме да ви нося храната само защото мама им каза, че не може да се справя сама.

Момичето седна на леглото до Филип толкова близо, че раменете им се докоснаха. Попита го дали е приключил и той отговори, като я целуна леко по бузата. Лицето ѝ пламна.

Хейвън забързано събра чиниите и тръгна към изхода. Каза им, че ще се върне при първа възможност, и се обърна, за да се усмихне срамежливо на момчето.

- Добър ход - отбеляза Уил. - Тя вече беше на наша страна, но малко допълнително насърчаване не е излишно.

- Не беше ход - отегчено отвърна Филип.

Хлапето е влюбено, помисли си Уил.

- Тя е хубаво момиче - рече той. - Имаш добър вкус.

- Когато се разкараме оттук, искам да ми обещаеш, че ще се погрижиш да не ѝ се случи нищо, ясно? - настоятелно рече момчето.