Глен Купър - Библиотекарите

- Татко - обади се Филип. Хейвън държеше ръката му, но той я пусна.

- Знам - отвърна Уил. - Знам.

Отново загледаха мълчаливо с увиснали челюсти как рижите мъже вършеха онова, с което се бяха занимавали още от осми век - записваха имена и дати. И до всяко име имаше проста бележка - natus или mots , роден или умрял.

- Може ли да приближим? - попита Уил.

Хейвън ги поведе напред, докато не се озоваха между двете заети маси.

- Работят върху тринайсети април две хиляди шестстотин и единайсета година - тихо рече Кейша. - На тази дата са вече близо седмица.

Хейвън отново беше хванала ръката на Филип.

- През двайсет и седми век на ден ще се раждат и ще умират около сто хиляди души - тихо рече тя с онзи приглушен тон, с който хората разговарят в библиотеки.

- Ще има баланс - каза майка ѝ. - Надявам се, че естествен.

- Моята работа е да броя страниците - каза момичето на Филип. - Когато се съберат шестстотин, Ендрю, един от братята ми, ги събира в книга.

Телесната миризма на мъжете, миризма на ферментирало, изпълваше ноздрите на Уил.

- Как ги наричате? - попита той.

- Всеки си има име - отвърна Хейвън. - Но иначе им викаме писарите. Както са ги наричали дванайсет века наред.

Уил и Филип се стреснаха, когато един от писарите пред тях бутна стола си назад и се изправи.

- Спокойно - каза Кейша. - Хейвън, погрижи се за Матю.

Матю беше млад, може би на около двайсет, с червеникава четина по брадичката и над горната устна. Той отиде при вратата и застана пред нея с отпуснати ръце, пристъпвайки от крак на крак.

Хейвън отвори и двамата излязоха.

- Трябва да иде до тоалетната - обясни Кейша. - Същински деца са. Нуждаят се от постоянни грижи. Трябва да ги храним, да ги чистим, да ги бръснем, защото не обичат бради, да ги слагаме да си лягат вечер и да ги будим на сутринта. Не се оплаквам, това ни е призванието, но работата е много, повярвайте. Всички Лайтбърн участват. Цялата ферма съществува, за да ги издържа. Видяхте съпруга ми и брат му. Хейвън има двама по-големи братя, Ендрю и Дъглас, както и леля си Гейл и нейните две момичета, по-малки от моето. Както казах, това е дългът ни. Всеки върши своята работа през цялото време.

Уил забеляза, че Филип е престанал да наднича над рамото на един от писарите и я слуша.

- Но Хейвън ходи на училище - рече той.

- Така е, при това не по свой или по наш избор. Никак даже. Винаги е била свободен дух, все се запилява някъде, ходи да бере цветя или да гони пеперуди из поляните. Преди години директорът на училището в Къркби Стивън се разхождал из хълмовете над фермата, попаднал случайно на нея и се учудил, че не я познава. По онова време беше малка и се издала, че живее долу във фермата. Е, местните власти ни дойдоха на гости и поискаха да научат защо момичето не ходи на училище. Много грижи ни създаде. Гледаме да живеем, без да се набиваме на очи, нали разбирате. Не ходим на лекари, не вземаме социални помощи, а ето че те дойдоха да душат наоколо. Обръщахме се единствено към хората от Министерството на земеделието и селското стопанство да бележат овцете и кравите, но никога не ни се е случвало да идват непознати и да се интересуват от децата ни. Налагаше се да крием малките долу при писарите всеки път, когато се появи някой. Те обаче спипаха Хейвън и трябваше или да я пратим на училище, или да я обучаваме у дома, което е по-лошо, защото през цялото време ще ни идват разни инспектори. Така че - да, Филип, Хейвън е единствената Лайтбърн, която ходи на училище. Това сигурно обяснява защо е направила глупостта да се свърже с теб.

Уил също не закъсня с въпросите си.

- Тук има седмина писари. Те остаряват, умират, но не свършват, нали?

Кейша въздъхна.

- А, забеляза най-голямото предизвикателство, пред което сме изправени.

Уил беше открил слабото им място. Трябваше да го използва, макар че това щеше да разстрои сина му.

- Кажи ми, Кейша, Хейвън ли е следващата?

Кейша кимна сериозно.

- Искаме да порасне още малко, но да.

Уил беше познал за Филип, защото момчето едва не изскочи от обувките си.

- Сериозно ли говорите? С някого от тях?

При вика му писарите спряха работата си, но няколко секунди по-късно я продължиха като един.

- Това е начинът, Филип. Винаги е бил - търпеливо отвърна Кейша.

- Оставете я на мира! - реагира Филип като истински рицар. - Щом това е вашият начин, защо вие не го направите?

Кейша докосна леко по рамото един млад писар.

- Това момче е мое. Матю също.

Уил продължи да дълбае: