Глен Купър - Библиотекарите

Хората му скочиха тутакси, спестявайки му сънените и объркани реакции.

- Лопес, Харпър, размърдайте си задниците. Махаме се от тази дупка. Тръгваме за Къркби Стивън.

- Това човек ли е или място, шефе? - попита Лопес, докато навличаше цивилните си дрехи в цвят каки.

- Градче, дръвник такъв. Пайпър е в движение, така че по-живо.

Клариса спусна крака на земята и остана да седи известно време на леглото, за да не ѝ се завие свят. Опря длани в подутия си корем и запя песничка на нероденото си дете, която бе измислила навремето майка ѝ.

Малък непослушко, малък Джон

легна си по панталон.

Обувка на земята, обувка на крачето,

ей така заспа момчето.

Пеейки, тя се изправи, напъха крака в сандалите си и се затътри към умивалника.

След като приключи с простия сутрешен тоалет, тя почука по заключената врата и повика сестра Хейзъл.

Вратата се отвори, но сестра Хейзъл я нямаше. Вместо това на прага стоеше друга монахиня, която не бе виждала дотогава.

- Къде е сестра Хейзъл?

Жената говореше със силен германски акцент.

- Снощи я повали треска и я настаниха в лечебницата. Аз съм сестра Ингрид. Мога ли да ти помогна?

- Искам да отида до клозета преди закуска.

Възрастната жена като че ли се смути и не знаеше какво да прави.

- Изпратих друго момиче до клозета. Не бива да се виждате и да разговаряте помежду си. Така ми е заръчано. Изчакай, докато се върна да те повикам.

Сестра Ингрид се отдалечи в тръс, като забрави да затвори и да заключи вратата. Клариса чу женски плач в дъното на спалното. Излезе предпазливо в коридора да види дали има някого. Когато видя, че е чисто, запристъпва крадешком към скръбния звук.

Някои от вратите бяха затворени, докато други зееха. Надникна през отворените врати и видя стаи досущ като нейната, но неизползвани. Плачът стана по-силен, когато приближи последната врата отдясно. Долепи ухо до дървото и чу отчаяно хълцане.

Това беше Фей, момичето с топчестия нос, която като че ли бе чула преди месеци. Сигурна беше.

- Фей? Ти ли си?

Плачът рязко спря.

- Кой е? - чу се приглушен глас.

- Аз съм, Клариса.

Фей не отговори.

- Мога ли да вляза?

- Вратата е заключена!

Погледна надолу. В ключалката беше пъхнат череп ключ. Озърна се към коридора, завъртя ключа и се вмъкна вътре.

Фей седеше на леглото си сама, очите ѝ бяха зачервени като цвекло, сълзите продължаваха да текат, въпреки че вече се беше поуспокоила. Но после видя издутия корем на Клариса и отново се разрева с пълен глас.

- Фей, какво има? - попита Клариса.

- Взеха го!

- Кого?

- Бебето ми?

- Защо?

- Престана да суче - изхлипа тя. - И те казаха, че бил готов.

- Готов за какво?

- Да отиде при своите.

- Как така да отиде при своите?

- Знаеш. Дълбоко в сърцето си знаеш. И с теб се случи същото като с мен, нали? Видяла си ги на онова ужасно място долу.

Клариса беше правила всичко по силите си да изключи онзи ужасен ден от ума си и да се съсредоточи върху растящото си бебе. Но в сънищата - или по-скоро кошмарите - миризмата на катакомбите, редиците неми, бледи, рижави писари, сбърченият старец, който я облада като някакво добиче - всички тези неща се появяваха на плашещи проблясъци.

- Занесли са бебето ти долу ли? - попита тя.

Фей прехапа устна и кимна.

- Какво ще му правят?

- Когато порасне и може да държи перо, ще започне да пише като другите. Така ми казаха.

- Какво правят те? Какво пишат изобщо? - попита Клариса.

Фей отново се поуспокои и избърса сълзите си.

- Ще ти кажат, когато ти отнемат бебето. Сестра Сейблин ми каза, защото според нея съм се справила добре и ще ме накарат да го направя отново. Веднага щом съм готова, ще ме отведат отново в катакомбите. Но преди това ще мога да видя сина си. - Тя пак се разхлипа. - Толкова много ми липсва! Беше тихичък. Не се усмихваше, но знам, че обичаше майка си.

- Фей, искам да ми кажеш какво пишат - настоятелно рече Клариса.

- Тайна е. Тайна, предавана от много време. Синовете ни са специални. Имат дарба, която идвала направо от Бог, така казват. Знаят кога ще се роди някой и кога ще умре. Записват това на пергамент, а после монасите ги събират в големи книги, които пазят под земята в библиотека. Синовете ни са благословени. Те са свещени писари.

Клариса потръпна.

- Някои от тях са много стари. - Помисли си за онзи, който я бе изнасилил. - Да не искаш да кажеш, че прекарват целия си живот под земята?

- Не зная - отвърна Фей. - Така мисля.