Глен Купър - Библиотекарите

Написа есемес на Нанси, в който сбито и стегнато обясни положението.

Отговорът ѝ бе Ох, Господи ... и Уил почти чу въздишката ѝ.

Изчака за още, после я попита дали е добре.

Да . Ти?

Мърдам .

Големи проблеми с Китай. Имам нужда да чуя, че Фили е в безопасност.

Ще се погрижа . Обещавам .

- Жена ти ли беше? - попита Ани.

Той изсумтя утвърдително.

- Сигурно не е на себе си от притеснение.

В стаята си Уил си наплиска лицето и смени ризата си. Включи новините по телевизията и бързо научи за „китайския проблем", за който бе споменала Нанси. Тя беше в средата на всичко като жълтък в яйце, това поне беше сигурно.

Мобилният му завибрира и зазвъня на леглото. Реши, че е Нанси, но когато го доближи на няколко крачки, се хвърли към устройството.

На екрана пишеше ФИЛИП!

- Филип! - изкрещя той в телефона. - Къде си?

Последва вледеняващо мълчание. Не се чуваше абсолютно нищо.

- Филип?

- Аз съм негов приятел. - Гласът беше тих. Момичешки. Със същия къмбрийски акцент, който бе слушал през целия ден.

Уил усети колебливостта ѝ. Ако я натиснеше прекалено, щеше да му затвори. Беше прочут във ФБР с методите си на разпит.

- Аз съм татко му.

- Знам.

- Той добре ли е?

Последва тихо „Да".

- Мога ли да говоря с Филип?

- В момента не съм при него.

- Къде е той?

- На сигурно място.

- Ти къде си?

- В библиотеката.

- В Къркби Стивън ли?

- Да.

- Ако дойда, може ли да поговорим?

- Само ако обещаете, че ще бъдете сам.

- Обещавам.

- Имате ли кола?

- Не. Да. Да, имам кола.

- Добре. Ще ни трябва кола, ако искате да го видите.

- Как ще разбера коя си?

- Аз ще ви позная. Вие сте Уил Пайпър.

Филип затвори и мислите му запрепускаха. Ако забъркаше Ани, вероятно щеше да уплаши момичето и открехнатата врата да се затръшне. Не можеше да използва такси. Ако беше доброто старо време, щеше да отмъкне кола, но нямаше представа дали подобно нещо е възможно с електромобилите на паркинга.

Изведнъж се сети какво трябва да направи. Грабна телефона и портфейла си и изхвърча навън.

Не отиде много далеч.

Ани отвори вратата. Беше по халат.

- Стори ми се, че каза след един час.

- Знам.

Нежно я отмести и влезе. Тя бутна вратата и отпусна ръце, при което халатът ѝ се разтвори.

Беше участвал в толкова много подобни сценки, че нямаше представа колко са точно. Понякога беше трезвен, но по-често не. Понякога знаеше името на жената, понякога не. Никога не си беше падал по приказките в такива ситуации. Същото беше в сила и сега. Привлече я към себе си, целуна леко вдигнатите ѝ нагоре устни и прокара длани по гърба ѝ.

След малко тя се дръпна и се усмихна.

- Господи, не го очаквах. Сигурна съм, че ресторантът не затваря рано.

- Определено.

- Не предполагах, че ще бъдеш в настроение за флиртуване.

- Реших, че една привлекателна дама би могла да ме разсее от грижите.

- Това е най-малкото, което правителството на Нейно Величество може да направи за вас. Дай ми само секунда, става ли?

Той кимна и тя изчезна в банята.

Уил не изгуби нито миг. Ключовете на форда бяха на бюрото. Прибра ги в джоба си и излезе тихо, затваряйки вратата след себе си.

Няколко минути по-късно паркираше колата на една уличка зад библиотеката.

Беше един от двата дни в седмицата, в които библиотеката работеше до по-късно. Посетителите бяха много повече, отколкото при предишното му посещение. Първият етаж светеше приканващо в сравнение с безрадостния мрак на Маркет Стрийт. Въпреки че отдавна се бе пенсионирал, все още беше във форма. Огледа помещението с един поглед, хващайки общата картина, но и без да пропуска нито един детайл.

Набеляза си тийнейджърката, преди да го е погледнала. Заради начина, по който нервно си играеше с кичура дълга коса. И заради ретро хипарския стил, който бе възприела и собствената му дъщеря за известно време - без грим, дълга тънка рокля с елек отгоре, ниски работни боти. Приличаше на хлапе, което би използвало името на диво цвете за прякор в интернет.

Потвърждението дойде, когато тя го видя и едва-едва се усмихна. Направи му знак да я последва към стълбите.

Бяха в мазето между лавиците, когато момичето най-сетне заговори:

- Сам ли дойдохте?

- Да.

- Филип прилича на вас.

- Къде е той?

- Наблизо.

-Добре, да идем при него.

- Не е толкова лесно.

Реши да действа по-внимателно. Момичето изглеждаше уплашено.

- Хокбит ли да те наричам?

- Името ми е Хейвън 121.