Глен Купър - Библиотекарите

- Знам. че ще намерите момчето си, господин Пайпър. Сигурна съм.

Двамата се върнаха при колата.

- Ужасно приятни хора - рече Ани.

- Да, предполагам - отвърна той и гласът му замря. Ръцете му горяха. Сякаш още усещаше докосването на грубите длани на жената. - Да продължаваме. Имаме още две къщи.

Кейша гледаше през прозореца как колата изчезва.

- Отидоха си.

Даниъл разтърка наранената си ръка и тръгна нагоре.

- Изпрати ми Хейвън веднага щом пристигне автобусът ѝ.

- Даниъл - каза жена му. - Ако се върнат, какво ще правим?

- Какво ще правим ли? Ще ги убием, разбира се.

Нанси вървеше забързано към кабинета на директор Париш. Тъкмо пиеше кафе и отговаряше на съчувствените думи на секретарката си за Филип, когато се отприщи същински ад. Беше принудена да пропъди сина си от мислите си.

Париш започна още преди да е успяла да седне.

- Исусе Христе, Нанси. Господи, мамка му. Телефонът му избръмча.

- Обаждат се от Белия дом - каза секретарката му по интеркома. - Началник-щаб Гладуел.

- Кажи му, че в момента ме запознават с въпроса. Ще му се обадя след две минути - отвърна Париш и се обърна към Нанси. - Казвай какво знаем.

- Подробностите още пристигат, но китайското посолство във Вашингтон е получило шест картички тази сутрин по редовната поща - каза тя, като правеше справка с бележките си. - Адресирани са до посланика, заместник-шефа на мисията, министъра на културата, министъра на икономиката и търговията, военното аташе и до един служител от отдел „Информация".

- Какви са датите на картичките?

- Всички са за утре.

- С имитатор ли си имаме работа?

- Трудно е да се каже. Изпратихме екип, който преговаря с тяхната охрана да ни предадат картичките за изследване. Били са пуснати от Манхатън като останалите и нарисуваният на ръка ковчег изглежда идентичен с предишните.

Париш вдигна ръце.

- За какво ни е изследване? Върху никоя от картичките няма отпечатъци.

- Можем да проверим мастилото. Засега всички са изрисувани с един вид писалка.

- Нещо друго?

- Трябва да ти кажа, Боб, че работата ми се вижда съмнителна. Може наистина да е имитатор, но е възможно и извършителят нарочно да подтиква китайското правителство към някакво действие. Помисли си само. Всичко дотук говореше за стара база данни. Всички тези дипломати се намират в Щатите само от няколко години. И не живеят в посолството. Доколкото знам, базата данни на Зона петдесет и едно включва домашните им адреси.

- Е, май ще трябва просто да изчакаме и да видим дали някой или всички тези дипломати няма да гушнат букета утре, нали така? - жлъчно попита Париш.

Интеркомът му избръмча. Отново го търсеха от Белия дом. Пусна разговора на спикърфон и преразказа чутото от Нанси на Дан Гладуел.

Гладуел беше насред изречението, когато помоли Париш да изчака за момент. Когато се обади отново, той каза:

- Боб, току-що научих от държавния секретар, че китайците си събират багажа и заминават. Евакуират цялото посолство. Към „Дълес" лети самолет, който да ги откара в родината им. Подали са официален протест. Искам след пет минути да си тук, за да докладваш на президента.

Уил и Ани разширяваха концентрично зоната на претърсване и към края на деня бяха посетили всички жители в радиус три километра от мястото на подаване на сигнала. Мълвата се бе разпространила в Пин и някои фермери знаеха предварително за посещението им. Малцина ги посрещнаха сърдечно; повечето реагираха откровено гадно на неканените гости. Никой нямаше представа къде се е дянал Филип.

Слънцето клонеше към залез, когато потеглиха обратно към Къркби Стивън. Настроението на Уил напълно съответстваше на мрачния късен следобед.

- Хайде да те поканя на вечеря - каза Ани, без да откъсва очи от лъкатушещия път. - Забелязах едно приятно заведение срещу хотела.

- Да, става - машинално отвърна той.

Тя го изгледа.

- Ще го намерим, Уил.

- Не можем ли да накараме полицията да направи още едно въздушно претърсване утре?

- Честно казано, съмнявам се. Полицай Уилсън даде да се разбере, че са приключили, но ако излязат нови сведения, да му се обадим.

Отново усети как долината го смазва и му се прииска да се освободи от хватката ѝ и да излезе на открито, където да диша по-спокойно. Теренът скоро се промени и това му донесе известно облекчение. Филип обаче щеше да прекара още една нощ някъде в онази мрачна долина. Дали се крие? Или е задържан принудително? Уплашен ли е?