Глен Купър - Библиотекарите

И това си го биваше.

- Добре, Хейвън. Защо не ми обясниш какво е положението?

- Става ли да говорим по пътя? Измъкнах се. Дойдох до града на стоп. Ако не се прибера скоро, ще усетят, че ме няма.

- В Пин ли отиваме? - попита той.

Тя кимна, без да изглежда изненадана.

- Разбрах, че сте се навъртали там днес.

Уил разрови в паметта си, опитвайки се да съпостави чертите на Хейвън със семействата, които бе посетил.

- Фермата Лайтбърн?

Тя отново кимна.

- Видях се с родителите ти.

Тя кимна.

- Колата ми е отзад.

Хейвън му показа как да излязат на шосе В6259, без да минават през Маркет Стрийт. Ани сигурно кръстосваше улиците и го търсеше ядосана заради куп неща. Поне успя да ѝ измъкне ключовете, преди да му се налага да спи с нея. Пак беше нещо.

Сякаш в отговор на тези мисли телефонът му иззвъня. Беше английски номер. Не помнеше да е давал номера на мобилния си на Ани, но все пак тя беше от МИ-5. Сигурно разполагаше с негово досие. Изключи устройството. Последното, което искаше, беше Ани или местната полиция да се намесят и да оплескат всичко. Смяташе да измъкне Филип от положението, в което се е забъркал. Вече не се нуждаеше от помощта им.

Беше съвсем тъмно. Щом излязоха от града, включи дългите светлини.

Момичето седеше мълчаливо до него като безстопанствено животинче.

- Какво можеш да ми кажеш, Хейвън? Защо си поискала Филип да дойде тук?

- Помислих, че може да помогне.

Не беше от особено обстоятелствените.

- На кого да помогне?

- На мен. И на другите.

- Как би могъл да го направи?

- Като разгласи вестта.

- За какво?

- За онова, което правим във фермата.

Зададе въпроса колкото може по-внимателно, като потисна желанието да ѝ изкрещи да изплюе проклетото камъче.

- Какво правите във фермата?

- Няма да ви казвам, направо ще ви покажа.

Дали беше минала със същия номер и при Филип?

Дали това не беше някакъв номер от страна на родителите ѝ, за да го примамят?

- Хейвън, имайки предвид обстоятелствата, откъде мога да съм сигурен, че това не е някакъв капан?

- Опасно е, но не е капан. Филип го хванаха и ми е кофти заради него. Наистина е ужасно. Аз свих нет-пена му от чичо Кийлън. Помогнах му да се измъкне.

- Но са го хванали отново, нали?

- На склона. - Гласът ѝ звучеше скръбно.

- Каза, че бил преследван от библиотекарите.

- Така ли?

- Какво е имал предвид с това?

- Ще разберете.

- Сигурна ли си, че е добре?

- Татко ми падна и си нарани ръката, но Филип е добре. Ядосани са ми. Не ми позволяват да го виждам, но знам, че се грижат за него.

Трябваше да състави план.

- Той в къщата ли е?

- Не.

- В плевнята? В съседната къща?

- Не.

- Тогава къде?

- Под тях.

- В някакъв тунел ли?

- Повече от тунел. Ще видите.

- Как ще стигна до него?

- Има таен вход. Ще ви заведа.

- Родителите ти или чичо ти имат ли оръжие?

- Пушки.

- А нещо по-малко?

- Не съм сигурна. Не знам.

- Колко души има във фермата?

Отговорът ѝ го озадачи.

- В какъв смисъл?

- Възрастни. Братя, братовчеди и така нататък.

- Баща ми, чичо ми, двамата ми братя и двете ми братовчедки, но те са момичета. И леля ми, но тя също минава за момиче.

Фаровете осветиха табелата на Пин в далечината.

- След около километър и половина ще трябва да излезем от пътя и да скрием колата в храсталаците - каза тя. - После ще продължим пеша през полето. Донесох фенер.

Уил беше добър в разчитането на хората - открай време го биваше в това, - но не беше убеден, че уменията му са в сила и за тийнейджърки от Молерстанг. Ако това беше капан, никой нямаше да има представа къде се е дянал. Някой от фермата можеше да се върне за колата и да я откара до друго селище или да я скрие в някоя плевня. Така щеше да остане сам. Перспективата не му харесваше. Трябваше да измисли нещо, когато стигнат. Вече не беше агент на ФБР. Бе пенсионер с възстановяващо се сърце. Винаги обаче беше успявал да се оправя в трудни ситуации и нямаше да престане да вярва в себе си, когато залогът бе животът на сина му.

- Добре, Хейвън - рече той. - Както кажеш.

Кени се събуди от дрямката си от тревожния звук на нетпена си. Включи пипнешком лампата в стаята за гости, грабна устройството и му нареди да покаже текстовото съобщение.

Гласово позвъняване от Филип Пайпър до Уил Пайпър.

Получено в 18:22 ч. по Гринуич.

Филип! Къде си? Филип?

Аз съм негов приятел.

Кени дослуша разговора и надяна кубинките си. Секунди по-късно палеше лампите по коридора в спалното за гости.