Глен Купър - Библиотекарите

- Е, моето бебе няма да ми го вземат! - заяви Клариса. - Няма!

Фей зарови лице в дланите си и се разрева неудържимо.

Клариса излезе в коридора и заключи вратата на Фей за доброто и на двете. През прозорчето на една от отворените стаи видя сестра Ингрид да бърза обратно към спалното.

Взе решение за миг. Извади ключа от ключалката на отворената врата и го скри в юмрука си. Изтича в собствената си стая, затвори вратата и седна на леглото си, мъчейки се да изглежда спокойна.

Сестра Ингрид се появи на прага.

- Господи! - промърмори тя. - Оставила съм вратата отключена.

- Не съм забелязала, сестро - отвърна Клариса. И си спомни за ключа в юмрука си.

- Е, няма значение. Клозетът вече е свободен. Ела с мен, момиче.

Клариса се изправи и се престори, че ѝ прилошава. Падна на колене и успя да скрие ключа в сламеника си.

- Господи, дете! Дай да ти помогна! - възкликна монахинята и я хвана за раменете.

- Всичко е наред, сестро. Мина ми. Вече съм по-добре.

От този момент една-единствена мисъл се въртеше непрекъснато в главата на Клариса. „Няма да дам бебето си. Няма да дам бебето си".

Но коя беше тя, че да се изправи срещу силата на сестра Сейблин, а може би и на самия абат? Не беше дори монахиня. Беше едно нищо. Момиче, полезно единствено като съсъд - ни повече, ни по-малко.

И как можеше да избяга от този приличащ на крепост манастир? При това на остров. В непознат край. Домът ѝ беше далеч, много далеч оттук. Да се върне в родното си село беше все едно да намери начин да стигне до папата в Рим. И ако случайно успееше да се справи с всички тези трудности, как щеше да оцелее по пътя без абсолютно никакви пари?

Последният въпрос непрекъснато тормозеше мислите ѝ. Макар баща ѝ никога да не благоволяваше да ѝ даде някой съвет, Клариса неведнъж го бе чувала да казва как една кесия сребро може да реши всичките му проблеми, само да му падне в скута.

Къде ли се държеше среброто в манастира? Беше виждала лъскавата утвар в катедралата, но нямаше начин да стигне до нея. И тогава се досети - може би абатът имаше скъпи неща в жилището си.

В главата ѝ започна да се оформя дързък план и отчаянието я накара да го изпробва едно ледено януарско утро, много преди зазоряване. Винаги проспиваше катедралната камбана, която звънеше в четири и половина, призовавайки сънените обитатели на Вектис на утреня, но тази сутрин се събуди.

Приготви се, като запали къса и дебела свещ от непрекъснато горящото кандило в стаята. Изчака камбаната да зазвъни отново, отбелязвайки началото на службата. След последния удар долепи ухо до вратата, каза една бърза молитва и вкара откраднатия ключ в ключалката. Започна да го върти и ръчка, за да избута ключа от другата страна. Когато го чу да пада с прекалено силен звън на пода, се захвана за работа.

Пъхна докрай крадения ключ в ключалката и бавно го завъртя. Чу се прещракване и резето се дръпна. Ключът ставаше! Беше свободна!

Коридорът бе черен и пуст, пламъкът на свещта ѝ хвърляше диво танцуващи сенки по стените. Тръгна на пръсти и излезе от спалното във виелицата навън. Знаеше добре пътя до жилището на абата, тъй като то беше до катедралата. Сърпът на намаляващата луна надникна през пролука между облаците. Клариса се придържаше към сенките на постройките и дърветата, затулила с длан свещта, за да скрие светлината от някоя заблудена душа и да не позволи на вятъра да я угаси. Вървеше бавно, като внимаваше да не се подхлъзне на калната пътека. Мисълта, че може да падне по корем, я ужасяваше.

Дрехата ѝ не бе пригодена за ужасното време. Когато стигна до къщата на абата, трепереше неудържимо. Зъбите ѝ тракаха, но чуваше песните от катедралата. Прекрасно резбованата врата на Болдуин се отвори при първото побутване и въпреки страха, че могат да я открият, Клариса се успокои от топлината на огъня в огромната камина на приемната.

Огънят гореше толкова ярко, че жалката свещ не ѝ трябваше. В помещението липсваха хора, но не и предмети. Не, не и предмети. Стаята беше пълна с всякакви великолепни неща - гоблени, пъстроцветни килими, тапицирана мебел и болезнено красиви рисунки на Господ Исус Христос. И със сребро. Сребърни свещници и блюда, огромно сребърно разпятие на стената колкото половин човешки бой.

В момент на безумие си представи как остава тук, топли се на огъня, отдава се на разкоша на това място. Бързо се отърси от тези мисли и излезе. Беше изпълнила задачата си. Абатът наистина имаше сребро. Сега трябваше само да се върне обратно в стаята си, без да я забележат.