Глен Купър - Библиотекарите

Клариса не бързаше, чакаше да събере кураж и нощното небе да стане безлунно. Продължи да живее по обичайния начин - миеше се, хранеше се колкото може повече заради бебето, прекарваше деня в молитви и медитация. Молитвите ѝ обаче се промениха. Вече не рецитираше наизустените откъси от Евангелието и Псалтира; молеше се за безценния живот, който растеше в нея.

„Няма да дам бебето си".

Януари мина и дойде февруари. Нощем Клариса се завиваше с две одеяла, а през деня се намяташе с едното, докато крачеше напред-назад в стаичката си. Откраднатият ключ беше скрит в сламеника. Изчезването му като че ли не създаде проблеми. На следващия ден след кражбата на мястото му имаше друг. Сигурно разсеяната сестра Ингрид беше решила, че сама го е изгубила някъде.

Вечер, когато отиваше до клозета, си отбелязваше каква е луната. Прецени, че след по-малко от седмица, на дванайсетия ден от февруари, ще има новолуние. Това щеше да бъде нейната нощ.

Една вечер на връщане от тоалетната видя сестра Хейзъл да води ново момиче за ръката. Всъщност не беше точно водене, а грубо дърпане. Момичето плачеше и се съпротивляваше, опитваше се да се отскубне и да побегне. Клариса срещна погледа ѝ. Контактът бе много силен. Сякаш времето спря и двете заобщуваха без думи.

Момичето - на не повече от шестнайсет - беше дребно, с деликатни черти, съвършена брадичка, високи скули и перленобяла кожа. Очите му бяха насълзени и ужасно тъжни, сякаш умоляваха Клариса да му се притече на помощ.

Времето отново потече и Клариса продължи напред.

В спалното разпозна стаята на новото момиче по отворената врата и разхвърляното легло. Реши да я посети през нощта.

След като се стъмни, използва крадения ключ. Отвори колкото се може по-тихо стаята на новодошлата и влезе.

Момичето беше будно, стоеше право в леглото си, притиснало се в ъгъла. На светлината на свещта приличаше на уплашена, изгубила майка си сърничка.

Клариса долепи пръст до устните си.

- Не се бой. Моята стая е нататък по коридора. Аз съм Клариса.

- Как успя да излезеш от стаята си? - попита момичето.

- Обещаваш ли да не казваш?

Момичето кимна.

- Откраднах ключ. Мога да влизам и да излизам, когато си поискам - заяви гордо Клариса. - Стига да внимавам. Как се казваш?

- Елизабет.

- Аз съм Клариса.

- Носиш дете - забеляза Елизабет.

- И то от доста време. Остават ми още два, най-много три месеца.

- Как се случи? - попита Елизабет.

Клариса се поколеба. Момичето изглеждаше твърде ужасено, за да му казва истината.

- По обичайния начин, по който се случват тези неща.

- Долу в криптата ли те отведоха?

- Откъде знаеш това! - възкликна Клариса и се усети, че е повишила глас.

- Другите момичета говорят. Чували са за някакви мрачни неща, ставащи на това място, макар никое да не е стъпвало там.

- Мога да кажа, че то съществува, но това е всичко - рече Клариса.

Елизабет отговори на признанието ѝ с плач. Клариса седна на леглото ѝ и се опита да я успокои, като протегна ръка и хвана нейната.

Елизабет внезапно млъкна и избърса сълзите си.

- Този твой ключ. Можеш ли ми направиш услуга? Искам да се видя за малко с един човек.

- С кого? - попита Клариса.

- С един млад монах. Казва се Лука.

Клариса беше потресена.

- Какво ще правиш с монаха?

- Да правя? Само ще поговоря с него, макар да мисля, че май го обичам. Виждахме се от време на време из манастира и сме разменяли по някоя дума. Личи му обаче, че е влюбен в мен. А и аз усещам едно свиване на сърцето, което сигурно е любов. Ще го помоля да ме отведе от това място. Не искам да споделя твоята участ, Клариса.

- Моята участ - тихо повтори Клариса, пусна ръката на Елизабет и погали издутия си корем. - Изобщо нямам намерение да се примирявам с участта си. Искат да ми отнемат бебето, след като го родя и отбия. Няма да позволя това да се случи. Аз също смятам да се махна оттук.

- И къде ще идеш?

- У дома. На север. В Къмбърленд.

Елизабет отново сграбчи ръката ѝ.

- Ще ми помогнеш ли, скъпа Клариса? Ще ми помогнеш ли да видя моя Лука?

Клариса не отговори и се замисли. Накрая рече:

- След пет дни, когато луната изчезне, ще се махна. Тогава ще ти дам ключа и ще можеш да правиш с него каквото пожелаеш.

Елизабет отново сграбчи ръката ѝ и я стисна толкова силно, че я заболя.

- Ти си като ангел, притекъл се в нужда.

- Изобщо не съм ангел. А само момиче като теб, което иска да си иде у дома.

На дванайсетия ден от февруари нощта беше тъмна, студена и облачна. Клариса приключи с последните си приготовления и изчака камбаната да призове всички на молитва в катедралата.