Глен Купър - Библиотекарите

Клариса коленичи и разви одеялото си, колкото да извади единия свещник.

- Ще ти дам това - рече тя.

Лодкарят го взе и го претегли на ръка, после го задраска с нокът.

- Чудесно сребро, дума да няма. Откраднала ли си го?

- Не съм! Подарък от близките ми е.

По ироничната му усмивка ясно се разбираше, че не се е хванал на лъжата ѝ, но предпочете да не я притиска повече.

- Имаш ли още съкровища в това твое одеяло?

- Не и за теб, господине. Това е повече от достатъчно, за да ме откараш до сушата. Чака ме дълъг път на север и ще срещам и други хора, които ще искат да им платя за услугите им.

Лодкарят запрехвърля свещника от ръка в ръка, докато мислеше.

- Добре тогава — рече накрая той. - Приготви се за тежко плаване. Ако си яла нещо, със сигурност ще се простиш с храната.

Клариса кимна и мислено благодари на Бог. „Хайде, бебчето ми, ще се махнем от това място".

- Предпочитам да задържа по-голяма част от това твое съкровище в моето семейство - каза лодкарят. - Като пристигнем, ще те заведа при брат ми, който има кон и каруца. Доколкото го познавам, за такова сребро ще те откара и на края на света.

Сестра Сейблин издърпа ужасената Елизабет през вратата на параклиса и я поведе по някакво стълбище, което се виеше надолу към преизподнята.

Подобно на агне, водено на заколение, Елизабет бе прекарана през Залата на писарите, където някакъв жалък хилав младеж надигна рижавата си глава и изсумтя. От залата се озова в противната пустота на катакомбите.

Там светлината на свещта заигра по гротескните черепи и старата сестра трябваше да подхване светлоко-сото момиче с двете си ръце, за да го задържи на крака.

Не бяха сами. Някой стоеше до нея. Елизабет рязко се завъртя и се озова срещу тъпото безизразно лице и зелените очи на младия писар, който препречваше изхода. Сестра Сейблин се дръпна настрани. Ръкавът ѝ закачи краката на един скелет и сухите му кости изтракаха мелодично. Монахинята вдигна високо свещта и загледа в очакване. Елизабет се задъхваше от страх. Рижавият мъж стоеше на педя от нея, отпуснал вяло ръце. Секундите се нижеха мъчително.

- Доведох ти момиче! - извика му отчаяно Сейблин. Нищо не се случи. Измина още време.

- Докосни я! - заповяда сестрата.

Елизабет събра сили и затвори очи, очаквайки докосването на живия скелет.

Изведнъж усети ръка на рамото си, но тя не беше студена и кокалеста. Допирът беше окуражаващ.

- Какво правиш тук! - чу се крясъкът на сестра Сейблин. - Какво правиш!

Елизабет отвори очи и видя чудо - лицето на Лука. Бледият рижав младеж лежеше на земята, където го бе блъснал монахът.

- Брат Лука, махай се! - изкрещя Сейблин. - Ти оскверни свещено място!

- Няма да се махна без това момиче - твърдо рече Лука. - Как може това да е свято? Тук виждам единствено зло.

- Ти не разбираш! - изрева сестрата.

Изведнъж откъм залата се разнесе шум.

Глухи удари и трясък, последвани от плясъци и мятане, сякаш рибари бяха изтеглили на сушата някаква огромна риба.

Рижавият младеж им обърна гръб и тръгна към шума.

- Какво става? - попита Лука.

Сестра Сейблин не отговори, а взе свещта и се втурна към залата, оставяйки ги сами в мрака.

- Добре ли си? - нежно попита Лука. Ръката му все още бе върху рамото на Елизабет. Не я беше пуснал през цялото време.

- Ти дойде за мен - прошепна тя.

Той ѝ помогна да излезе от тъмнината на светло, в залата.

Това вече не беше Залата на писарите. А място на страховита смърт.

Единствената жива душа бе Сейблин, чиито обувки бяха подгизнали от кръв. Щураше се безцелно сред морето от трупове, нападали по маси и нарове, свлекли се на купчини по земята. Телата бяха безжизнени, само тук-там някое потръпваше конвулсивно.

Сейблин гледаше изцъклено и повтаряше: ..Боже мой, Боже мой, Боже мой", сякаш припяваше молитва.

Подът, масите и столовете в залата бавно се покриваха с кръвта, изтекла от пробитите с пера очи на почти сто и петдесет рижави мъже и момчета.

Всички бяха мъртви или умираха, а насред тях лежеше престарелият писар Тит, който бе забил писеца толкова дълбоко в окото си, че от главата му сякаш растеше перо.

Лука поведе за ръка Елизабет през касапницата. Беше достатъчно на себе си, за да хвърли поглед на листата пергамент по писалищата. Някои бяха залети от локвички кръв. Как би могъл да знае, че импулсивното му желание да грабне един лист щеше да спаси Елизабет от пълна нищета и разруха много след собствената му смърт?

Побягнаха нагоре по витата стълба, прекосиха тичешком параклиса и се озоваха навън в мъглата и дъжда. Продължиха да тичат, докато портата на абатството не остана далеч зад тях. Чак тогава спряха да си поемат дъх и се заслушаха в тревожния звън на камбаната.