Глен Купър - Библиотекарите

- Ще имам ли бебе? - жално попита Клариса.

- Ще имаш! - отвърна сестра Сейблин. - Много специално бебе.

Адреналинът прогони умората на Уил. Седеше напрегнат и скован до Ани, която караше наетата кола на юг към Пин. Нощта беше безлунна. Автомобилът им беше единствен по тесния път. Дългите светлини осветяваха единствено жив плет, каменни стени суха зидария и от време на време по някоя самотна, тънеща в мрак селска къща от варовик.

Ани се помъчи да скрие прозявката си. Това му каза много неща. Не се беше посветила на задачата. Нямаше живеца, който имаше той като новобранец. Нито пламъка в очите, когато Нанси работеше по някой случай. Може би просто си беше такава. Може би такова бе цялото младо поколение. Може пък да беше и от гибелния ефект на Хоризонта. Не му пукаше. Синът му беше някъде там, в мастилената пустош, изложен на опасност. И Уил искаше пълна всеотдайност от всички, натоварени да го издирят.

- Колко още ни остава? - попита той.

- Не много. Търся колата на полицай Уилсън. Би трябвало вече да е на мястото.

Уил се беше обадил на Нанси и ѝ бе препратил съобщението на Филип. Тя беше останала до късно на работното си място и незабавно откри координатите на сигнала на сателитната карта.

- Селски район - каза му тя. - Наоколо няма много постройки. Уил, какво търси там, по дяволите?

- Иска ми се да знаех, Нанс. Във файловете ти има ли някаква терористична група на име „Библиотекарите"?

Чу я как дава гласови команди на компютъра си.

- Няма - отвърна накрая тя.

- Може да са нови. Името адски ме тревожи.

Беше доловил осезаемия страх в гласа ѝ. Нанси беше на първо място майка.

- Мен също - рече тя. - Може да е нещо пряко свързано с Хоризонта. Възможно е връзката на Филип с теб да го е направила някаква символична мишена.

- Есето му беше из цялата мрежа - каза Уил.

- Да, така е.

- Има ли някакъв шанс това да е свързано по някакъв начин с китайския случай?

- Не искам да изключвам нищо. Париш отстъпи. Успях да се отърва от пътуването до Китай. Да опитам ли да си издействам разрешение и да дойда в Англия?

- Не, стой там. В случай че се наложи да свършиш някои неща във Вашингтон, които няма да можеш оттук. Нямам доверие на МИ-5. Дадоха ми момиче, което е горе-долу на годините на Фил.

Последва пауза. Уил знаеше какво си мисли Нанси, но беше сигурен, че при тези обстоятелства няма да го попита дали е красива.

- Уил, намери го и го върни у дома - каза вместо това тя. - И слушай, грижи се за това твое глупаво сърце.

Колата на полицай Уилсън се появи отпред в тъмното със запалени светлини в купето. Ани намали и спря зад него. Срещнаха се навън в мразовитата нощ.

Уилсън посочи към мрака.

- Доста е хладно за разходки из долината, а?

- В такъв случай да го намерим по-скоро - решително рече Уил. - Много ли са къщите наоколо?

Уилсън имаше полицейски модел нетпен. Екранът му беше развит и показваше топографска карта, на която бе отбелязано положението на сигнала на Филип.

- Колко далеч се намира? - попита Ани.

- На малко повече от километър. Ужасно е тъмно. Съжалявам, но имам само един фенер, така че ако нямате, ще се наложи да се движим в пакет.

Намериха дупка в живия плет и тръгнаха през поляната. Беше тъмно като в рог. Уил нямаше представа за терена освен онова, което виждаше в жълтия конус на полицейския фенер. Тревата под краката му беше замръзнала и хрущеше. Потръпна при мисълта, че Филип се препъва някъде из тази непозната местност.

След известно време усети по напрежението на мускулите си, че се катерят. Наклонът не беше голям, но постоянен. Провери пулса си на врата и се замоли сърцето да не му извърти някакъв номер. Пред тях се появи каменна стена, стигаща до кръста.

- Ще я прескочим - каза им полицай Уилсън. - Внимавайте да не съборите камъни, че утре ще завалят оплаквания. Тукашните фермери трудно могат да се нарекат симпатяги. И внимавайте с овцете.

Уилсън прескочи с лекота стената и предложи ръка на Ани, която заради полата бе по-тромава. При нормални обстоятелства Уил щеше да ѝ помогне, но тъй като тя показваше доста плът, предпочете да държи ръцете си настрани. Докато прехвърляше стената, усети натиск в гърдите, който го накара да спре и да се намръщи на собственото си положение.

- Добре ли си? - попита Ани.

- Нищо ми няма - заяви той и ускори крачка. Вдигна ръце към устата си и извика Филип по име.

Полицаят насочи лъча на фенера към него.

- Господин Пайпър, разбирам тревогата ви, но ще ви помоля да изчакате малко, докато се отдалечим от къщата. Няма да е приятно някой раздразнен собственик да излезе с пушка да гони натрапници.