Глен Купър - Библиотекарите

Клариса затаи дъх, когато осъзна какво вижда. Рамо до рамо на масите бяха насядали десетки рижави мъже и момчета с призрачнобели кожи. Всеки държеше перо, потапяше го в мастилница и пишеше върху листа пергамент. Постоянното скърцане запълваше ушите ѝ. Някои от писарите бяха старци, други млади момчета, но независимо от възрастта си всички си приличаха. Всяко лице беше безизразно като съседното, зелените очи не се откъсваха от белия пергамент.

Господи, що за създания са тези, помисли си тя.

Какво са те?

- И не забравяй. Нито дума! - предупреди я монахинята.

Като че ли никой от бледите мъже не забеляза как Сейблин я помъкна бавно пред тях покрай редиците.

Изведнъж един мъж вдигна глава и погледна право към нея. Беше стар, може би най-старият. Кожата му беше набръчкана и отпусната, на розовото му теме имаше само няколко кичура червеникавосива коса. Клариса забеляза, че кокалестите пръсти на дясната му ръка са измацани с мастило и че предната част на робата му е цялата в жълти петна от храната. Мъжът задиша тежко и гърдите му засвириха. После от гърлото му се изтръгна нисък стон, примитивен животински звук, от който коленете на Клариса омекнаха.

- Не мога да повярвам - промълви сестра Сейблин. - Просто не мога да повярвам.

Монахинята взе една свещ и дръпна Клариса за ръкава, както селянин дърпа заинатило се магаре. Когато момичето остана като заковано на мястото си, тя дръпна отново, този път по-силно. Стигнаха края на реда и сестрата я помъкна към някаква арка, зад която цареше непрогледен мрак.

Клариса не искаше да минава през арката, но бе безпомощна като парцалена кукла в хватката на монахинята. Докато я влачеха напред, тя се обърна и видя хриптящия старец да става от масата си.

Веднага щом мина през арката, отвратителна воня удари носа ѝ. Клариса инстинктивно разпозна миризмата на смърт. Усети как стомахът ѝ се преобръща, но успя да задържи закуската си.

Първият жълт скелет, осветен от трептящата светлина на свещта на сестра Сейблин, я накара да ахне от ужас. Челюстта му беше широко отворена, сякаш пищеше. По костите още се виждаха парченца плът и косми. Очите се бяха съсухрили и свили до големината на бобови зърна. По-навътре в катакомбите имаше още - твърде много, за да може да ги преброи, наблъскани в издълбани във варовика ниши. Беше виждала мъртвец само веднъж през живота си - дядо ѝ, положен пред огнището, преди да го увият и да го откарат на гробището. Но онова изживяване по никакъв начин не можеше да я подготви за мащабите на цялата смърт тук.

- Какво е това място? - изпъшка тя.

- Млък! - скастри я сестрата. - Да не съм ти чула гласа!

Спряха в малко помещение, в чиито стени от пода до тавана имаше издълбани ниши. Сестра Сейблин държеше свещта в протегнатата си ръка.

Клариса се тресеше като куче, току-що извадено от водите на замръзнало езеро. Чу тътрене на крака.

Някой идваше.

- Погледни ме! - заповяда монахинята. - Не се обръщай.

Някой стоеше зад нея.

Не можеше да се подчини. Обърна се и на трептящата светлина видя безизразното лице на стареца. Изираше се в нея с лъскавите си зелени очи.

- Нямаш представа колко си благословена, момиче - изсъска сестра Сейблин. - Това не е обикновен писар. Той е Тит, най-почитаемият, най-плодотворният. През всичките ми години тук нито веднъж не е избирал момиче. Ти ще му бъдеш първата! Изпълни добре дълга си.

„Дългът ми! - помисли си Клариса. - Господи, помогни ми!"

Старецът застена тихо и започна да се гали.

- Вдигни дрехата си - извика сестра Сейблин. - И се наведи напред. Веднага!

Жалкият ѝ къс живот профуча през ума ѝ. Ако побегнете, къде щеше да иде? Нямаше към кого да се обърне за помощ, нямаше къде да се скрие, нямаше нито пари, нито приятели. Можеше да направи само едно нещо.

Хвана полите на дрехата и ги вдигна до кръста си.

- Добре, а сега се наведи към мен.

Усети натиск в слабините, последван от рязка болка, когато девствеността ѝ бе отнета. Беше израснала на село и бе виждала разгонени животни. Знаеше за тези неща. Чувстваше се като овца, на която се е качил овен. Затвори очи, стисна зъби и си заповтаря наум:

„Ще имам бебе. Ще имам бебе".

Не продължи дълго. Пъшкането на стареца достигна връхната си точка и след като свърши, той незабавно се дръпна и се затътри към залата.

- А сега се изправи - нареди сестра Сейблин.

Клариса примигна, за да махне солените сълзи, изправи се и остави дрехата ѝ да падне до глезените.

- Готово. Извърши дълга си, при това добре. Сега ще те отведа в спалното. Три дни ще лежиш по гръб с вдигнати колене. За всичките ти нужди ще се грижи сестра Хейзъл.