Глен Купър - Библиотекарите

- Да, сестро - тихо изписука тя като мишле. Беше въведена в малко помещение с легло, нощна масичка и няколко глинени съда.

- Но тук има само едно легло, сестро! - възкликна тя.

- Няма да е нужно да го делиш с някого, Клариса. То е само за теб.

- Имам собствена стая? - невярващо попита тя.

- Трябва да благодариш на Бог за този дар, дете.

- В кухнята ли ще работя?

- Не.

- А тогава какво ще правя?

- Ще се молиш и ще медитираш. Сега това ти е работата.

- В катедралата ли ще го правя?

- Не. Ще се молиш сама, тук.

- Има ли други като мен?

- Стига въпроси! Сестра Хейзъл ще ти носи храна и напитки. Тя ще бъде твоя наставница. Прави каквото ти каже и не я разочаровай.

Сестра Хейзъл беше яка монахиня с широки рамене и косми, които растяха на странни места по лицето ѝ. Вършеше всичко бързо и ясно даде да се разбере, че очаква Клариса да изпълнява нарежданията ѝ съвестно и без оплаквания. Тя имаше пълната власт и тук нямаше места за глупости. Правилата бяха прости - никакво сприятеляване с другите момичета. Хранене само в килията, всичко трябва да се изяде до последния залък. Сутрешното измиване да бъде пълно и бързо. Незабавно да съобщава кога е дошъл мензисът ѝ. Единственото ѝ излизане навън щеше да бъде до клозета. Трябваше да се моли усърдно. И на последно място, сестра Хейзъл не търпеше празни въпроси.

За Клариса последва дълъг и скучен период на самота. Правеше всичко по силите си да се моли, но си спомняше само няколко химна и молитви от началото до края. Беше затворник в килията си, но пък храната бе в изобилие и леглото беше удобно. Напрягаше слух да чуе гласове от другите килии и при посещенията до клозета се опитваше да надникне през тъмните прозорчета. Знаеше със сигурност едно нещо - някъде нататък по коридора имаше бебе. Ясно чуваше плача му от време на време.

Когато мензисът ѝ дойде, Клариса съвестно съобщи на сестра Хейзъл, която като че ли остана доволна от новината. Две седмици по-късно животът ѝ се промени напълно.

В уречения ден сестра Хейзъл пристигна след закуска и се извиси над нея.

- Днес е най-важният ден от живота ти, дете. Господ те е призовал за висша цел и тя ще бъде изпълнена сега. Ще те отведа в една част от манастира, за която знаят малцина призвани.

- Малкият параклис ей там - веднага посочи Клариса.

- Ти си много любопитно и умно дете, нали? Да, точно там отиваме. Момичетата, които отиват там, са наистина избрани. Ти ще станеш една от многото, които са изпълнили дълга си и са били наградени с познанието и увереността, че са служили на Бог по специален и единствен по рода си начин.

- Какво ще трябва да направя? — треперливо попита Клариса.

- Просто следвай заръките на сестра Сейблин, когато отидеш там. Тя лично ще надзирава ритуала.

- Какво е ритуал?

- Все въпроси задаваш! Ще ти кажа само, че някои момичета, по-слабите, се плашат от онова, което виждат. Но ти не си слаба, нали, Клариса?

- Не, сестро.

- Точно така. Ще бъдеш храбра, няма да плачеш и ще слушаш сестра Сейблин.

- Да, сестро.

- Ела тогава.

Денят отново беше прекрасен и тя обърна лице към топлината на слънцето. Сърцето ѝ пърхаше от страх, но беше изпълнена с решимост. Щом Бог я е избрал за нещо велико, щеше да се покори на волята Му. При всякакви обстоятелства.

Сестра Сейблин ги чакаше при входа на параклиса. Сестра Хейзъл ѝ предаде Клариса и побърза да се махне. Клариса с изненада откри, че параклисът е абсолютно пуст, с под от син пясъчник; единствената украса бе едно позлатено разпятие, закрепено на стената над тъмна дъбова врата в задната част.

Сестра Сейблин отвори вратата, хвана я за ръка и я задърпа след себе си.

Клариса се озова на тясно спирално стълбище, забиващо се като свредел в земята. На равни разстояния имаше разположени факли, но въпреки това трябваше да внимава къде стъпва. Стълбището се виеше толкова стръмно, че не след дълго започна да ѝ се вие свят. Когато спускането завърши, пред тях се изпречи огромна врата.

Сестра Сейблин отключи с тежък черен ключ, вързан за кожения ѝ колан. Наложи се да налегне с цялата си сила вратата, за да я отвори.

Озоваха се в слабо осветена подземна зала.

Клариса примижа и се опита да проумее онова, което вижда пред себе си. Ококори се, зяпна Сейблин и тъкмо понечи да заговори, когато монахинята ѝ нареди да си държи езика зад зъбите.

Залата имаше куполообразен таван, измазан с гипс и варосан, за да увеличи отражението от свещите, подредени в редици върху дълги маси.