Глен Купър - Библиотекарите

- Покажи файла - нареди Кени.

Беше аудиофайл. Изпратен преди 60 секунди от нетпен, регистриран на името на Филип Пайпър. Сигнал за помощ. Ширина 54.4142, дължина -2.3323, Пин, Къмбрия, Обединеното кралство.

- Пусни файла.

Момчешки глас - стегнат, уплашен глас, почти шепот.

Татко. Аз съм. Загазил съм! Избягах. Библиотекарите. По петите ми са. Помощ! Аз...

Пет минути по-късно Кени беше в кабинета на адмирал Сейдж и пускаше отново прихванатото съобщение.

- Какво иска да каже с тези библиотекари? - попита адмиралът.

- Нямам представа, сър. Терминът липсва в базата данни.

- Това не ми харесва.

- И на мен, сър.

- Добре си направил, че си поставил Пайпър под наблюдение. Чудесно мислене. Историята на Зона петдесет и едно ни е научила, че когато стане дума за Уил Пайпър, има ли пушек, трябва да има и огън.

- Благодаря, сър.

- Наградата ти е да си замъкнеш незабавно задника във Великобритания, лично да следиш развитието на нещата и да се намесиш при нужда. Давам ти пълна свобода на действие. Събери екип. Ако това нещо е свързано с Китайския апокалипсис, Грум Лейк ще разнищи случая, а не някакви си аматьори от ФБР или МИ-5. А сега си събирай партакешите и изчезвай.

Остров Уайт, Британия, 1296 г.

Беше двайсет и осмият ден на декември, три дни след Коледа. Клариса беше очаквала с трепет празника и бе отброявала четирийсетте дни от Св. Мартин, като постави четирийсет камъчета на умивалника си. Започна на единайсетия ден от ноември и всеки ден махаше по едно. Когато великият ден най-сетне настъпи, шестнайсетгодишното ѝ сърце затрептя от радост. Абатство Вектис беше сурово и мрачно място за младо момиче, което все още не се е посветило изцяло на монашеския живот, и всеки ден, обещаващ сладки, подаръци и веселба, ѝ допадаше неимоверно.

Но Коледа дойде и си отиде и тя отново заживя в монотонния ритъм. Камбанният звън за утреня я будеше както винаги. В малката ѝ стаичка беше тъмно и дяволски студено. Капакът на единствения ѝ прозорец се блъскаше в стената под напора на безмилостния вятър, който идваше на тласъци от морето.

Инстинктивно посегна под завивките, за да опипа корема си. Беше гладък и напрегнат под дланите ѝ. Оставаха само още два месеца. Бяха ѝ казали, че няма да има ритане. Наистина нямаше.

Но тя знаеше, че бебето ѝ е живо и здраво. Сигурна беше.

То беше нейно. Единственото нещо, което притежаваше на този свят. И го обичаше.

Собствената килия беше невъобразим лукс. Беше израснала в дивия пограничен район на север в Къмбърленд като шесто дете на нормански селянин и до четиринайсетгодишна възраст бе делила едно легло с четирите си сестри и една-единствена стая с цялото семейство. Беше дошла във Вектис преди година. Болдуин, абатът на манастира, беше спрял в пазарното градче Къркби Стивън на връщане от тежкото си пътуване до Шотландия, където бе отишъл за съвет от ордена си. След смъртта на основния патрон на манастира, графиня Изабела де Фортибус, Болдуин бе принуден да напусне острова си, за да кръстосва из кралство Уесекс и отвъд него, да ухажва графове, лордове, епископи и кардинали, за да осигури подкрепата им за абатството Вектис, перла в бенедиктинската корона, с най-чудесната катедрала в страната. Антуражът на Болдуин се нуждаеше от два нови коня и така на Пазарния площад на Къркби Стивън абатът бе срещнал бащата на Клариса, който имаше коне за продан.

След като се споразумяха, Болдуин зададе друг въпрос на селянина. Нуждаеше се и от покорни млади девици, които да попълнят редиците на послушниците в манастира му. Имаше ли свободни дъщери? Срещу определена сума?

Оказа се, че има. Но въпросът за селянина беше коя точно? Най-голямата беше хванала окото на сина на местния ковач и той очакваше добри неща от предстоящия брак. Най-малката беше прекалено малка, а следващата беше любимка на жена му; не му допадаше мисълта за огъня и жупела, с които щеше да го засипе половинката му, ако я изтъргуваше. Оставаха другите две. Бяха добри в работата, но Мери подхождаше повече на изискванията на абата за покорност. От друга страна, Клариса бе твърдоглава и своенравна, поставяше всичко под въпрос, същински трън в задника. След като взе решението си, той показа монетите на хлипащата си жена и ѝ каза: „Ще оставим Църквата да я укроти".

Клариса бе напуснала Иоркшър със смесица от трепетно безпокойство и възхищение. Знаеше много добре какво я очаква, ако остане във фермата. В онзи живот нищо не можеше да я поблазни, ако не се брои утехата на семейното огнище. Щеше да работи на полето и да пасе овцете, докато не я заболят кокалите - и така до деня, в който баща ѝ не я омъжи за някой селски простак, който така или иначе щеше да я откъсне от скъпите ѝ сестри. И единствената утеха от брака с подобен човек, вонящ на развалени зъби и чесън, несъмнено щеше да бъде бебето. Как копнееше тя някой ден да роди и да гушне бебе в ръцете си! Беше виждала майка си с новородената ѝ най-малка сестра. Когато я притискаше към гърдата си, отрудената жена изглеждаше щастлива. Клариса не можеше да си спомни да я е виждала такава преди това.