Глен Купър - Библиотекарите

- Соко.

- Популярен, много популярен - отбеляза Мичъл. - Особено сред младите, доколкото разбирам. Много е технически и прекалено цветен за по-възрастните.

- Било е преди три дни, около осем и четирийсет сутринта - каза Ани. - Както гледам, през седмицата едва ли имате много посетители.

- Всеки ден е различен, скъпа.

- Идват ли много хора преди девет сутринта? - понита Уил.

- Отваряме в осем. Някои сутрини минават ученици на път за училище, за да се видят с приятели. Имаме машини за закуски и кафе, които се радват на популярност. Нали разбирате, налага се да предлагате и подобни услуги, за да сте в крак с времето.

- Вие ли бяхте дежурна онази сутрин? - попита Ани.

-Да.

- Било е момиче. Или жена. Използвала е прякора Хокбит - каза Уил.

- Така разбрах и аз. Името не ми говори нищо.

Уил се опитваше да бъде вежлив.

- Момиче, прекарало повече от половин час онлайн със сина ми преди три дни. Седяло е на този стол, а вие ми казвате, че не можете да си спомните?

- Точно това ви казвам, господин Пайпър. Ако ставаше въпрос за книга, може би щях да помня. Паметта ми за хора далеч не е така добра.

Уил извади снимка на Филип.

- Това е синът ми. Виждали ли сте го?

Тя поклати глава.

- Ани, дайте визитката си на госпожа Мичъл. Ако го видите наоколо, моля да ѝ се обадите веднага, госпожо.

Библиотекарката закима като кукла.

- Много хубаво момче, не мислите ли?

Извървяха пеша краткото разстояние до хотел „Черният бик" и си взеха съседни стаи. Предварително ангажираният „Форд Малтиз" ги чакаше на възела за зареждане на паркинга. Ани предложи на Уил да си почине, но той отхвърли предложението и ѝ каза да го чака в лобито след петнайсет минути.

Седна на тънкия матрак. От нашарения червен мокет и тъмночервените стени му призляваше. Чуваше приглушените звуци през тънката стена - Ани отваряше и затваряше гардероба си. За момент се запита дали се преоблича и как ли изглежда без дрехи. Пропъди незабавно мисълта и забеляза с облекчение, че между стаите няма врата.

Никога не си беше падал особено по нетпените. Старият му телефон беше съвсем прост; стари модели като неговия вече не се търсеха. Ставаше единствено за телефонни обаждания, есемеси и най-опростено браузване из мрежата на малкия, вече античен LCD дисплей. Нямаше навиващи се екрани, триизмерни изображения и команди с жестове. Използва клавиатурата, за да напише кратко съобщение на Нанси - свързал се е с МИ-5, пристигнал е в Къркби Стивън, засега няма нищо за съобщаване.

Прекараха остатъка от деня в обикаляие. Най-напред спряха в местния полицейски участък - офис без служители, управляван от Кендал. Служител от Общинския патрул, с когото Ани се беше свързала предварително, отвори вратата и им предложи да свари вода за чай. Ани се представи на младия мъж, който като че ли беше на седмото небе от перспективата да участва в случай на Министерството на вътрешните работи. Служителят извади снимки на Филип, върху които беше изписан телефонният номер на полицията, след което тръгна с тях по улиците и площадите на градчето, като оставяше фотографиите по кръчми, кафенета и магазинчета и питаше минувачите дали са виждали момчето.

Високият и строен Брент Уилсън дърдореше дружелюбно и разказваше за поверената си територия.

- Хубаво малко градче - рече той. - Тихо. Разбира се, от време на време има по някой проблем, но обикновено главните герои са едни и същи. Обадят ли ти се от някой адрес, можеш да си сигурен за какво точно става дума. Обикновено проблемите се коренят в икономиката. Историята с девети февруари ни удари здравата, но предполагам, че знаете за това повече от мен. Работните места се свиха. Хората станаха апатични и депресирани. Пие се повече. Употребата на наркотици расте. Най-лошото е, че сума ти младежи някои на по тринайсет години, посягат на живота си. Оставят ужасни предсмъртни писма. Като епидемия е - въздъхна той и гласът му заглъхна. - Е...

Уил знаеше това. Същото се случваше в градчетата и метрополисите в Америка и в останалия свят, доколкото можеше да се вярва на приказките. Хоризонтът наближаваше. Тежеше на всички и по-уязвимите не успяваха да се справят. Лично той беше твърдо решен да не обръща внимание на датата. Que sera, sera 91беше публичното му становище за Хоризонта. Майната му - личното.

Свечеряваше се, когато Уил и Ани направиха последното си посещение за деня в гимназията на Къркби Стивън - малко училище в края на града, в което учеха по-малко от 400 деца. Директорката ги посрещна съчувствено и им позволи да окачат снимки на таблото за обяви в библиотеката. Хокбит? Местно цвете, нали така? Това беше всичко, което можеше да им каже.