Глен Купър - Библиотекарите

Нищо в този живот не го беше подготвило за това. Страхът действаше като кураре и постепенно парализираше краката му; трябваше да полага усилия, за да заповяда на мускулите си да работят.

Теренът бе пресечен и коварен. През деня беше валяло и мократа трева беше хлъзгава като лед, особено по склоновете. Движеше го гравитацията. Всеки път когато установяваше, че върви нагоре, променяше курса.

Равното е добро, помисли си той.

Нагоре е лошо.

Хълмовете водят към пустош и изолация.

Тръгнеш ли по равно, има по-голяма вероятност да стигнеш до път.

Спря да си поеме дъх и да се ослуша.

Вятърът фучеше покрай ушите му. Освен него чуваше единствено собственото си зъзнене. Не беше облечен за февруари в тази част на света и бе вир-вода от тревата. Иначе беше спокойно. Напълно спокойно. Затърси нетпена си. Още беше в джоба му въпреки многобройните падания. Нямаше представа дали е достатъчно зареден, нито дали тук има покритие.

Трябваше да работи.

Отново затича в тръс, отчаяно опитвайки се да измине колкото може по-голямо разстояние, преди да спре и да използва мобилния. От колко време тичаше? Половин час? Или повече? Ослепителна болка!

Беше се натъкнал на нещо твърдо и здраво и то го бе повалило на земята. Коленете го заболяха, усети вкуса на кръв в устата си.

Опипа препятствието. Ниска каменна стена. Беше се забил достатъчно силно в нея, за да го заболят зъбите.

Надигна се и предпазливо прескочи високата до кръста му преграда.

И чу нещо зад себе си. Глас в далечината. Сигурен беше.

Приклекна зад стената и надникна към посоката, от която беше дошъл. Там се виждаше лъч синкава светлина.

После видя тъмни фигури, които бавно го приближаваха.

Искаше му се да стане и да побегне отново, но коленете го боляха, беше изтощен и страхът бе стегнал гърлото му.

Фигурите се приближиха.

Затвори очи.

Бееее.

От мрака се появи овца.

Протегна без страх ръка, за да докосне вълнената топлина, но животното се закова на място, след което към него се присъединиха и други. Овцете спряха и впериха погледи в него. После стадото бавно и предпазливо се оттегли.

Оттатък стената се чу друг глас. Двама мъже си подвикваха.

- Натам - чу се в далечината. - Тъй-тъй, натам. Извади нетпена от джоба на панталона си и със затаен дъх натисна копчето за включване. То засвети в червено - на батерията ѝ оставаха секунди, най-много минута.

Развиването на екрана щеше да я изтощи още по-бързо.

- Изпрати сигнал за помощ - прошепна той в устройството.

- Получател? - попита нетпенът. Той намали звука.

- Уил Пайпър.

- Да прикача ли съобщение?

- Да.

- Продиктувайте съобщението - заръча нетпенът.

Сигналът бе тих и мелодичен и нямаше да събуди Уил, ако беше заспал дълбоко. Но непознатият матрак, задушливата стая и часовата разлика го бяха потопили само в неспокойна дрямка.

Примигна и се опита да установи източника на настоятелния звук.

Мобилният му телефон.

Приличаше на сигнал за есемес, но не преставаше, а продължаваше да звъни.

Посегна към апарата на нощното шкафче, докосна екрана и прочете съобщението:

Сигнал за помощ от Филип Пайпър.

Да пуснали прикрепеното съобщение? Да/Не.

Уил се надигна и докосна „Да".

В Грум Лейк беше четири следобед. Роджър Кени седеше зад работната си станция шест етажа под пустинята и се готвеше за следобедния Изход - ритуала, известен като „Стрип 101и скан", при който всеки служител трябваше да мине през високотехнологично претърсване, за да е сигурно, че базата данни няма да напусне сградата. Разбира се, това не бе попречило на гения Марк Шакълтън да надхитри системата през 2009 г., като завре пластмасовата флашка в задника си, но сканиращата технология вече беше напълно непробиваема.

Прозвуча предупредителен сигнал и на стенния екран се отвори прозорец:

Първостепенна важност. Значителна активност по досие 189007, Уил Пайпър.

Кени вдигна очи, обхванат от известно любопитство. Беше вкарал рутинно Пайпър в матрицата за събиране на данни, след като научи, че ФБР е поискало помощта на МИ-5 за издирването на сина му. Направи го заради малко вероятния шанс инцидентът да е свързан по някакъв начин с Китайския апокалипсис. „Аз съм педантичен кучи син - обичаше да казва той на хората си. - Искате ли да се оправите в този свят, вървете като мен, говорете като мен, дръжте се като мен. Не съм арогантен, народе, просто съм прав". Пък и на цялата планета имаше малко хора, които Кени мразеше повече от Уил Пайпър. Не той беше дръпнал спусъка срещу Малкълм Фрейзър, но спокойно можеше да го е направил. Всяко законно извинение да го следи беше добре дошло. Пък и човек никога не знае. Едно нещо можеше да доведе до друго. Тази посока на мисли беше повече от привлекателна.