Глен Купър - Библиотекарите

И именно тази мисъл ѝ тежеше по продължилия цял месец път до Вектис. Ако трябва да се ожени за Христа, а не за мъж, никога няма да си има бебе. Тъжно, толкова тъжно. Получаваше обаче утехата на слугите на абата и приказките им за великолепната катедрала, спокойствието и светостта на манастира. Така Клариса се замисли за Бог и как ли би изглеждал Той, ако се яви на земята. Красив млад мъж с брада, какъвто го бе виждала на разпятията? Или белобрад старец с дълга роба? И как щеше да се чувства тя като Негова невяста?

Помнеше добре как за първи път зърна кулата на катедралата. Беше се загърнала в новото си вълнено наметало, за да се предпази от пронизващия вятър. С другата си ръка се бе вкопчила в перилата на кораба с такава сила, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Морето сякаш се опитваше да ѝ попречи да завърши пътуването си. Никога дотогава не беше виждала море и то ѝ се струваше някакво тъмно и зло създание, което плюеше сол в носа ѝ и караше стомаха ѝ да се преобръща. Но любезният стар монах, който беше нещо като неин закрилник по време на прехода, я бе хванал здраво за раменете и ѝ бе казал, че няма от какво да се страхува. Лодкарят си разбирал добре от работата.

- Просто гледай кулата, дете. Скоро ще пристигнем.

Кулата, черна на фона на сивото небе, беше като протегната Божия ръка, сочеща право към небесата. Вектис щеше да стане неин дом, нейно светилище. Щеше да се посвети на Бог, ако се покажеше достойна. Щеше да стане монахиня. Покоят, който я обзе в този момент, беше най-приятното чувство, което бе изпитвала през краткия си живот.

След като слезе на сушата, тя целуна земята и извървя краткото разстояние до манастира, като се движеше в края на антуража. Мина през тежкия портикул на ограденото като крепост абатство и остана изумена от кипящия зад стените живот. С население 600 души манастирът беше вторият по големина град на остров Уайт и сякаш всичките му обитатели се втурнаха едновременно да посрещнат завръщащия се абат. Болдуин падна на колене на тревата пред величествената катедрала и на висок глас благодари за благополучното си пристигане.

Клариса беше оставена в суматохата, докато не се появи някаква сурова на вид монахиня и без никакви поздрави ѝ заповяда да я последва. Сестра Сейблин, главната наставница на монахините във Вектис, беше суха като чироз, толкова кокалеста и сбърчена, че сякаш само тежестта на дългата ѝ черна одежда не позволяваше на вятъра да я отвее нанякъде. Без да каже нито дума, тя поведе Клариса през обширния манастир. До катедралата имаше около трийсетина каменни постройки, сред които тази на катедралния съвет, покоите на абата, кухните, магерницата, избата, лечебницата, мандрата, приютът, топлите помещения, пивоварната, конюшнята и спалните. За Клариса всичко това бе невъобразимо сложно.

Водеха я към спалното на сестрите, ниска постройка в задната част на манастира, недалеч от стената. Сестра Сейблин я предаде на грижите на пухкава възрастна монахиня на име сестра Джоузефин, която я отведе в общото спално с дървени легла със сламеници. Всяко легло беше грижливо оправено, с нощно гърне до него. На ниското нощно шкафче имаше свещ и керамичен тас.

- Мензисът ти започнал ли е, момиче?

- Кое?

- Ох, Господи! Разцъфна ли!

- О, да - изчерви се тя. - Но не в момента.

- Вдигни полата, момиче - нареди монахинята.

Клариса замръзна.

- Чу ме какво ти казах!

Тя бавно се подчини.

Монахинята огледа добре голотата ѝ и изсумтя одобрително. Момичето я погледна объркано, когато тя пусна дрехата му, но обяснения не последваха.

- Всички момичета работят - каза ѝ сестра Джоузефин. - Ще се запознаеш с тях след вечерня. Това ще бъде твоето легло. Знаеш ли как да се молиш, момиче?

- Зная Господнята молитва - отвърна Клариса.

- Е, това е все пак нещо, нали? А знаеш ли как да чистиш и режеш зеленчуци?

Клариса кимна.

-Добре. Тогава да идем в кухнята и да започнеш да си изкарваш прехраната.

- Искам да стана монахиня, сестро. Как да го постигна?

Сестра Джоузефин изсумтя.

- Като за начало започни с чистенето на ряпата.

Седмиците и месеците се изнизваха и Клариса постепенно започна да осъзнава, че е различна от повечето други момичета в спалното. Макар да прекарваше часове в молитви в катедралата с останалите, нито веднъж не я освободиха от работата в кухнята, за да участва в ежедневното учене на Светото писание и псалмите. Имаше едно друго момиче, към което се отнасяха по подобен начин - девойка с едър кокал и топчест нос на име Фей. Тя обаче изчезна един ден и оттогава никой не я видя.