Глен Купър - Библиотекарите

- Откога работите в службите за сигурност? - попита той.

- Вече пета година - отвърна тя, докато сядаше зад бюрото си и му посочваше стола.

- А преди това?

- Университет - каза тя.

Господи, няма дори трийсет, помисли си той.

- Разбирам.

- Е - започна тя, - да поговорим за сина ви. Има ли някакви новини от снощи?

Уил поклати глава.

- Обадих се на жена ми от колата. Нищо ново.

- И нищо друго освен съвпадението по време, което да дава основания да се предполага, че екскурзията му до Англия има нещо общо със случая „Китайски апокалипсис".

- Не.

- Сигурна съм, че разбирате, Уил - момчетата горе се съгласиха да отделят ресурс по случая само заради минималния шанс от връзка между двете неща.

- Разбирам, Ани. - Не беше поискал разрешение да се обръща към нея на малко име. - Разбирам също, че това е направено като жест между службите.

- Именно.

- Е, оценявам го. И съм благодарен. Надявам се, че не ви откъсвам от нещо, което смятате за по-важно.

Тя даде гласова команда и на стенния екран се появи лицето на Филип.

- Нека просто намерим сина ви, а?

Беше експедитивна, това поне не можеше да се отрече. Разполагаше с всички необходими данни на екрана. Записи от камери на летището, метрото, гарата Кингс Крос. И презентацията ѝ беше стегната. В някои отношения му напомняше за младия специален агент Нанси Липински, като му бе стоварила случая „Апокалипсис". Ани Лок обаче нямаше онази жар, не бе така ревностна и проявяваше известен цинизъм - качество, по което си падаше открай време.

Гледаше с известна гордост снимките на Филип. Момчето определено беше самостоятелно. Някой можеше и да го следи, но никой не го водеше. Ето го, оправяше се сам в един чужд град. Няколкото кадъра, запечатали лицето му, показваха известно безпокойство, смесено с решимост да изпълни мисията си - каквато и да беше тази мисия.

- Не ми прилича на отвлечено или подлъгано дете - отбеляза Ани. - Напротив, върви целенасочено. Никакво мотаене и зяпане на забележителности. Използва нетпена си, за да обмени пари след минаването през митницата, напуска „Хийтроу" с Пикадили Лайн 71, отива направо на Кингс Крос, където вероятно си купува билет с пари в брой и изчезва.

- Знаете ли кой влак е взел?

- Боя се, че не. Не успяхме да го открием на записите от камерите.

- Накъде може да се отпътува от Кингс Крос?

- На север. Мидлендс, Къмбрия, Йоркшър, Шотландия.

- Не можете ли да го проследите по мобилния?

- Изглежда го е изключил.

- Ах, малък...

- Предполагам е наясно, че родителите му разполагат с повече средства да го открият, отколкото семействата на други деца.

- Умно хлапе е.

- Син на Уил Пайпър. Както и може да се очаква, нали? Случаите ви са включени в подготвителните ни програми, между другото.

Забележката го накара да се почувства като изкопаемо.

- Поласкан съм - излъга той, - но Филип се е метнал на майка си. Тя е човекът с мозъка. Значи това е положението? Изчезнал е някъде на север?

- Не точно. Какво знаете за онова момиче Хокбит?

- Нищо. От разговора им изглежда, че са се запознали току-що.

- Съгласна. Прякорът също е нов. Още не съм преровила напълно базата данни, но досега не съм го открила никъде в социалните мрежи или като имейл адрес.

- Явно наистина е диво цвете.

- Май да. Не разбирам особено от ботаника.

Уил се наведе над бюрото ѝ.

- И с какво разполагате?

- Съобщението до сина ви по Соко е било изпратено от една градска библиотека. Не гледайте така втрещено, все още са ни останали няколко такива. Намира се в малко градче на име Къркби Стивънс в Къмбрия, в най-западната част на Йоркшър Дейлс. Дотам се стига с влак от Кингс Крос, така че всичко си пасва достатъчно добре.

Уил рязко стана.

- В такъв случай, да тръгваме към Седбер 81.

- Вече резервирах билети за влака - каза тя. - Имаме достатъчно време да минем през кафенето за закуска и кафе.

- Влак? Няма ли да летим? - изненада се Уил.

- Явно нямате представа какъв ни е бюджетът. Не се безпокойте, ще стигнем за нула време.

Пътуващият на север влак пресичаше средата на Великобритания – Питърбро, Донкастър, Лийдс, Брадфорд. Населението на страната беше набъбнало до почти 70 милиона и концентричните предградия около всеки метрополис означаваха по-малко зелена земя и селски райони, отколкото си спомняше Уил от последното си пътуване с влак из Англия преди години. Седеше до прозореца и се радваше на краткотрайните успехи на слънцето да пробие облаците и да разведри донякъде сутринта. Северно от Питърбро обаче облаците се събраха в плътна покривка и мрачната атмосфера се възцари напълно.