Глен Купър - Библиотекарите

През първия трескав час след откритието, че синът ѝ го няма, Нанси звънеше на приятелите на Филип и на родителите им. Не знаеха нищо, нито го бяха виждали от предишната вечер.

Уил се обади на полицията в Рестън и в местната болница. Никой не знаеше нищо за Филип Пайпър. Сержантът от полицията разпозна името на Уил и му предложи да започне издирване, ако момчето не се появи до следобеда, но също така го увери, че 99% от хлапетата, които не са се прибрали вечерта, на следващата се оказват в леглата си.

- Не вярвам - каза Нанси на Уил. - Знам го като майка. Ти също го знаеш. Филип не би извършил подобно нещо.

- Вчера имахме малка разправия - тихо рече Уил.

- Защо не ми каза? - гневно му се нахвърли Нанси. - За какво се разправяхте?

- Заради това, че е зарязал борбата. Но разговорите с Филип винаги са за нещо друго.

- Какво си му казал? Кълна се, Уил, ако си му казал нещо, което го е накарало да избяга, никога няма да ти простя.

Уил въздъхна. Винаги той беше виновният. Нанси обаче беше разстроена, така че той не се обиди.

- Не беше кой знае каква разправия, Нанс. Дори не трябваше да използвам тази дума. Бих се шокирал, ако това е причината да извърти такъв номер.

Намираха се в стаята на Филип. Тя започна да рови из бюрото и чекмеджетата му.

- Липсва ли нещо? - попита той.

- Куп неща. Нетпенът му, джинси, тениски, може би бельо, една раница.

- Разполагаше ли с пари в брой?

- Може би. Не знам. Използва нетпена, за да купува неща.

- Колко има в сметката му?

- Няколко хиляди. Спестяваше всичко от почасовата работа и подаръците за рождените дни и Коледа. Години наред.

- Ти си попечител на сметката му, нали? Той е още непълнолетен.

Тя кимна енергично, извади собствения си нетпен, разви екрана и започна да дава гласови команди. Докато я гледаше, нещо заседна в гърлото му и времето сякаш се върна назад. Все едно отново работеха заедно по случай, само че това сега не беше случай. Ставаше дума за сина им.

- Ох, по дяволите - дрезгаво изруга тя. - Изтеглил е две хиляди и осемстотин долара вчера в шест и пет вечерта.

- Откъде?

Нанси изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да рухне.

- От банкомат. На летище „Дълес". Няма да успеем сами, Уил. Ще се обадя в Бюрото.

Директор Париш даде пълен ход на издирването на Филип въз основа на теорията си, че всяко подозрително изчезване на член от семейството на някой от важните му служители е потенциален терористичен акт до доказване на противното. И според личното му мнение съвпадането на инцидента със случая „Китайски апокалипсис" не можеше да се пренебрегне току-така.

Следобед къщата им се напълни с агенти от полевия отдел във Вашингтон. Главен специален агент Линда Чиприан беше жена, която Нанси бе покровителствала лично повече от десет години, и двете разговаряха в дневната, опитвайки се да намерят правилното съотношение между личната загриженост и професионализма.

Уил стоеше в стаята на сина си като някаква голяма статуя и мълчаливо гледаше как двама млади, късо подстригани агенти ровят из вещите на Филип.

Единият намери лула за марихуана в някакъв чорап.

- Синът ви употребява ли наркотици, господин Пайпър?

Той сви рамене.

- Не мога да ви кажа.

Агентът помириса лулата.

- Употребявана е.

- Шокиран съм - призна Уил.

- Никога ли не сте долавяли миризма от стаята му?

- Живея във Флорида. Не се задържам дълго тук.

Агентът сведе поглед.

- Разбирам.

Другият агент попита какви социални мрежи посещава хлапето. Фейсбук? Соко? Лайт Сейбър?

Уил го попита кои от изброените поддържат триизмерни изображения.

Всички, последва слисаният отговор, сякаш питащият бе излязъл от някоя пещера.

Последва кратък разпит за спомените на Уил, когато е засичал сина си онлайн. Накрая агентът стигна до заключението, че момчето е използвало Соко. Той отвори своя нетпен и откри личната страница на Филип. След като Нанси каза, че не знае никнейма и паролата, агентът получи е-разрешително от дежурния федерален съдия и го препрати на отдела за сигурност на сайта. Целият отъпкан юридически процес отне по-малко от час, след което агентът заразглежда личните страници на Филип.

- Бинго! - възкликна тържествуващо той. — Чатил е с непознат на име Хокбит вчера следобед в четиринайсет и трийсет и пет. В четиринайсет и четирийсет и две са използвали тунел.

- Това пък какво означава, по дяволите? - попита Уил.

Агентът реагира с малко уважение и още по-малко търпение.