Глен Купър - Библиотекарите

- Можем да се качим в колата и да попътуваме - с надежда рече Уил.

- Докъде? - поинтересува се тя.

- До Панама Сити?

Тя мина тихо зад него и целуна ухото му.

- Скоро ще те пратим там.

- Готов съм, нали знаеш.

- Справяш се чудесно, но не насилвай нещата.

- Ако мина успешно изследванията в Джорджтаун, заминавам на юг, нали?

Нанси въздъхна. Още не му беше казала.

- Както кажеш, но бих искала да изчакаш, докато се върна.

- В какъв смисъл докато се върнеш? Къде отиваш?

- В Пекин. - Тя затаи дъх.

- Господи, Нанси.

- Париш иска лично да запозная китайското правителство със ситуацията. Не мога да се измъкна, Уил. На път е да се разрази сериозна международна криза.

- Това са пълни глупости. Ако някой разполага с базата и иска да провокира Китай, щеше да праща картички до китайски градове, а не до американски!

- Напълно съм съгласна. Но явно китайците виждат нещата по друг начин. Както и да е, Париш настоява да замина.

Той остави решително чашата си.

- Излизам.

- Уил! - извика тя след него. - Не можем ли да поговорим? Винаги бягаш в подобни ситуации!

Не му се говореше. Не знаеше защо трябва да говори. По-лесно му беше да живее сам. Мразеше изкуството на компромисите. Обичаше нещата да стават по неговия начин. Така си беше открай време, така щеше и да си остане за в бъдеще.

Седна на стъпалата пред къщата, за да завърже маратонките си. Честно казано, пътуването на Нанси до Китай го притесняваше най-вече заради това, че ще му се наложи да остане сам с Филип. Може би на интелектуално ниво знаеше, че хлапето сигурно го обича, но външното му негодувание беше повече от очевидно. Не че се различаваше особено от негодуванието, което бе изникнал самият той към баща си. Но неговият старец беше свиреп тип, мръсен пияница и сертифициран кучи син. Той не беше такъв.

Филип си живееше живота. Нямаше представа какво означава гаден баща.

Стана, за да започне обиколката си. Физически се чувстваше силен. Може би днес щеше да пропусне ходенето и да започне направо с кроса.

Нещо привлече вниманието му; по-скоро нещо не привлече вниманието му. Докато беше агент от ФБР, умението му да оглежда местопрестъплението и да забелязва и най-малките подробности бе легендарно. Това време отдавна беше отминало, но някои неща си остават завинаги в теб.

Приближи гаража и надникна през малкото прозорче на вратата.

Къде се беше дянало страничното огледало на Филип?

Заслони очи и се вгледа по-внимателно. Колата на Нанси беше вътре, но тази на Филип липсваше.

Изтича обратно в къщата.

- Нанси, колата на Филип я няма!

Тя излезе от спалнята.

- Не може да бъде!

- Защо да не може?

- Станах рано. Не съм го виждала да излиза.

Той вече вървеше към стаята на Филип. Не си направи труда да почука.

- Господи... - промълви той.

Не беше лягал в леглото си. Уил усети как коленете му омекват. Нанси беше зад него и инстинктивно се пресегна да го задържи. Когато той заговори, гласът му трепереше от страх.

- Изчезнал е.

И Бао беше прочут с безупречно подреденото си бюро. Като ревностен поддръжник на новите технологии, той напълно бе забранил хартията в кабинета си и настояваше имейлите и докладите да съдържат колкото се може по-малко думи. Макар да имаше ненаситен апетит за информация, обичаше да я получава сбита и стегната, с не повече от три точки по всеки въпрос. Беше забранил на подчинените си да използват и Пауър Пойнт презентации. „Стани и ми кажи каквото имаш за казване - нареждаше той. - Искам да виждам лицето и сърцето ти, а не подредени списъци".

Затова на голямото му бюро имаше съвсем малко предмети - няколко снимки в рамки, платинена писалка „Монблан" с диамантени инкрустации за подписване на държавни документи, кожена преса за попиване на мастило и прибиращ се компютърен екран. Снимките разказваха историята му. Родителите му, отрудени партийни членове, пред родната му къща в провинцията. Жена му, бивша актриса, която навремето бе по-прочута от него, синът му, завършил Йейл и Оксфорд, сега изгряваща звезда в Министерството на външните работи, скована фотография с генералния секретар Уън Юн и любимата му снимка от церемонията по встъпването му в длъжност като заместник-председател на Централната военна комисия.

Това беше предпоследната стъпка в дългата му и внимателно изчислена кариера, започваща от първата му работа като дребен провинциален чиновник в Ган-су до най-високия пост в страната. Той бе очевидният наследник на Уън и беше само въпрос на време да стане следващият генерален секретар и президент на Китайската народна република.