Глен Купър - Библиотекарите

- Защо ти е нужно това?

- Трябва да говоря с теб. Насаме.

- Това е насаме.

- Не, абсолютно насаме.

- Защо?

- Трябва ми помощта ти.

Филип се намръщи и реши да попита дали Хокбит не е някой шегобиец. Мрежата беше пълна с такива.

- Знаеш ли изобщо кой съм?

- Ти си Филип Пайпър, синът на Уил Пайпър. Прочетох есето ти. Ти си единственият човек на света, на когото мога да се доверя.

Директорът на ФБР Париш не изглеждаше добре и в добрите си дни, но днес беше особено мрачен и изпит. Нанси пристъпи към бюрото му предпазливо, сякаш приближаваше мястото на току-що станала катастрофа, подготвяйки се за шока от внезапно потръпване на нечий крак.

- Говори - рече той. - За бога, кажи ми някаква добра новина.

Тя седна, сложи крак върху крак и отвори бележника си. Забеляза как погледът му се плъзна към бедрата ѝ, но го пренебрегна. Беше свикнала с това, макар да знаеше, че ако сбърка да го спомене пред Уил, той щеше да му набие канчето. Уил беше от старата школа. Онова, което беше добро за гъсока, не прилягаше на гъските.

- Вчера бяха открити още осем картички. Така общият им брой става трийсет и шест.

Париш разтърка сълзящите си очи и се загледа навън към Пенсилвания Авеню.

- Казах добра новина.

- Е, може да се нарече добра новина фактът, че засичат около една четвърт от тях в пощенските клонове, така че някои от набелязаните не ги получават. В последно време количеството традиционна поща намалява.

- Ура - саркастично отвърна той.

- Новата пратка картички отговаря на цялостния модел. Печатът им е отпреди три дни и са минали през пощенския клон Вилидж на Варик Стрийт в Ню Йорк. Това означава, че може да са били пуснати в някоя от пощенските кутии на улицата, които са общо двайсет и една. Това е седмият пощенски клон, използван от подателя, което означава, че е в движение. Проверяваме записите от камерите, разбира се, но както можете да си представите, количеството информация е огромно, така че не ми се вярва да открием евентуален заподозрян.

- Ами адресите?

- И тук моделът е същият. Около една трета от адресите са стари. Получателите са се нанесли там през последните десет години или повече.

- Какво може да означава това?

- Както знаете, имаме съдействието на Зона 51 по случая. Те смятат, че виновникът използва някакъв стар вариант на базата данни, която е била актуална преди двайсетина години.

- Откога Франк Лим работи там?

- От двайсет и шест години.

- Значи е възможно да е откраднал базата преди време и да е изчаквал до този момент.

- Възможно е.

Париш сключи ръце зад врата си.

- Не ми се струваш особено убедена.

- Мисля, че е малко пресилено. Човекът има законен достъп до осъвременените данни. Ако иска, може всеки ден да запомня няколко имена и адреси и да ги напише, след като се прибере у дома. Защо му е да разчита на стара база данни? Освен това картичките са изпратени от Ню Йорк. А ние знаем, че Лим не е излизал от Невада.

- Теорията е, че може да има съучастник в Ню Йорк.

- Известно ми е. Известно ми е също, че не съм видяла абсолютно никакво доказателство в тази насока.

- Проучила ли си го от този ъгъл?

- Службата за сигурност на Зона 51 го държи под контрол. Наблюдателите не ни дадоха достъп.

- Кой наблюдава наблюдателите, ето какво искам да знам - кисело рече Париш.

Нанси най-малко от всички изпитваше симпатии към тях.

- Именно.

- Ще използвам връзките си в Белия дом, за да уредя да разпитаме Лим. Междувременно може да се наложи да заминеш за Пекин. Искам да използваш чара си и да успокоиш важните клечки в Министерството на държавната сигурност. Това нещо е на път да предизвика сериозна международна криза и трябва да направим всичко по силите си, за да не го допуснем. Белият дом смята, че видеоконференциите не вършат работа. Единственият начин да покажем подобаващо уважение е лично да целунем задниците им.

Нанси премълча.

Липсата на отговор явно не хареса на шефа ѝ.

- Какво има? - раздразнено попита той. - Мъжът ти е добре, нали така? Вече можеш да пътуваш, прав ли съм?

Това беше последното, което ѝ се искаше, но Нанси запази самообладание.

- Да, сър. Няма проблем.

Беше събота сутринта и Уил бе твърдо решен да организира някакво групово семейно мероприятие, но освен тази основна идея не му идваше нищо наум. Ако бяха във Флорида, щеше да предложи да излязат на риба (какво друго), но с какво се занимаваха хората във Вирджиния през свободното си време? Може би търсеха девици 51? Нанси му сипа кафе на закуска. Изглеждаше скептично настроена. Предупреди го, че Филип не си пада особено по разходките. Пък и щеше да бъде страшно изненадана, ако се събудеше преди обяд.