Глен Купър - Библиотекарите

Колкото повече Кени задълбаваше в досието на Франк Лим, толкова по-големи ставаха съмненията му. Лим беше единственият аналитик от китайски произход. Двамата му родители бяха родени в Тайван. Той още имаше роднини там. Беше изпращал пари на братовчеди, под предлог че помага за образованието на децата им. Един от роднините му беше виден политик от националистическата партия Гуоминдан и яростен привърженик на пълната независимост на Тайван. Нужно ли беше развинтено въображение, за да се помисли, че Лим стои зад кулисите на някакъв политически театър, целящ да заплаши Китайската народна република? Дали картичките не бяха забулена заплаха към правителството, сякаш искаха да кажат: „И вашите дни са преброени“? Освен това Лим бе един от служителите на Зона 51 с двусмислени резултати от детектора на лъжата.

Седмица след началото на кризата Кени и Сейдж с подкрепата на ЦРУ и Пентагона решиха да се заемат с Лим и да го пратят в административна отпуска. Поради драконовските условия на трудовия му договор с Грум Лейк наблюдателите не се нуждаеха от съдебно разрешение да преровят личните му компютри и телефонните разговори. Когато влиза в тъмния свят на Зона 51, човек доброволно се отказва от законен процес. Претърсването не даде никакъв резултат, но подозренията към Лим така и не отпаднаха и домът му в Хендерсън беше поставен под денонощно наблюдение.

Когато Кени описа прозаичните детайли около вчерашното отбиване на Лим до супермаркета и „Хоум Депо“, Сейдж изведнъж наостри уши.

– Какво е търсил там? - попита адмиралът.

– Какво е търсил ли? Не знам. Не съм участвал лично в проследяването - раздразнено отвърна Кени.

– Но имате снимки, нали?

– Да, сър.

– Е, да ги видим тогава.

Кени извади нетпена си и разгъна навития на руло екран. С няколко движения извика снимките от последното наблюдение и подаде устройството ня Сейдж.

– Виж му само лицето - каза адмиралът, докато се взираше в една снимка в едър план. - Прилича на човек, който крие нещо.

– Напълно възможно - съгласи се Кени.

– Разпитай го отново. Лично го направи.

– Да, сър.

Сейдж затвори папката си, което бе неговият начин да покаже, че срещата е приключила.

– На излизане кажи на секретарката ми, че искам да я видя.

„Не се и съмнявам, помисли си Кени. - Проклет бананов плужек“.

След като се върна в сградата „Труман“, Кени влезе в асансьор I и се канеше да натисне копчето -6, където бе кабинетът му, когато го обхвана желание, което не бе изпитвал от години.

Излезе, преди вратата на кабината да се затвори, и тръгна към асансьор V. Извика го със специална карта за достъп и влезе в кабината от надраскан алуминий. Имаше само два бутона, 3 и Т. Натисна Т и пъхна картата си в слота под таблото. Вратата се затвори и Кени започна плавното спускане на 20 метра под земята.

Знаеше, че никой не беше посещавал Трезора през последната година или повече. Единственото изключение бе екипът, който се грижеше за условията за съхранение. В миналото посещенията бяха по-чести. В Зона 51 имаше традиция. В първия си работен ден новите служители бяха довеждани тук от изпълнителния директор на изследователската лаборатория. От доста време обаче нямаше новопостъпили.

Навремето от двете страни на стоманената врата стояха въоръжени наблюдатели е каменни лица. Въвеждаха се кодове и тежката бронирана преграда се отваряше. После новодошлият пристъпваше в огромна меко осветена зала със странната атмосфера на изоставена катедрала и изпадаше в благоговение от разкрилата се пред него гледка.

Библиотеката.

А ето че днес съществуването на самата Библиотека беше станало нещо второстепенно, което избледняваше в затънтените кътчета на колективната памет. Но в разгара на първата си голяма криза, откакто бе поел охраната, Кени внезапно изпита нужда да се докосне до миналото.

Излезе от кабината. Беше единствената жива душа на нивото на Трезора. Отиде до масивната врата, въведе съответните кодове и се приведе напред към скенера на ретина, който задейства хидравликата.

Пристъпи в мразовитата суха атмосфера и тръгна напред - първо няколко крачки, после няколко десетки, накрая няколкостотин. От време на време поглеждаше към заобления купол над себе си, голям колкото покрива на стадион. Вървеше покрай рафтовете и докосваше някои от подвързиите - нещо, за което щеше да си навлече наказание, ако го забележеха и докладваха. Някой от хората му сигурно го наблюдаваше от мониторите на шестия етаж, но едва ли щеше да го натопи.