Глен Купър - Библиотекарите

Затова Уил избягваше да следи новините, не отговаряше на обаждания от непознати номера и затръшваше вратата пред репортерите, които го търсеха да изрази „уникалната си гледна точка".

По-утешително бе да се оттегли в света на книгите, но дори това го правеше раздразнителен, защото книжарниците се бяха превърнали в рядкост - в самия Рестън не беше останала нито една. Така и не успя да извърши плавна миграция от картона и хартията към пластмасата и байтовете, така че или трябваше да плати солена надценка за истинска книга, доставена по куриер, или да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да използва някой от таблетите на Нанси и Филип. Затова мърмореше всеки път, щом докоснеше екрана, за да обърне страница, макар да се наслаждаваше на Шекспир и Данте, на Стайнбек и Фокнър -съкровища, които му се искаше да е изследвал по-задълбочено на младини.

Навън валеше и тротоарите бяха хлъзгави. Уил започна да бяга така, че да стъпва с цяло стъпало - не искаше да тупне по задник и да накара някоя домакиня да се втурне от къщата си като санбернар с манерка бренди. Улицата изглеждаше по-малко хлъзгава, така че скочи на платното, но в следващия миг чу клаксона на приближаващ автомобил.

Колата спря рязко и страничното ѝ стъкло се плъзна надолу. Беше Филип.

- По дяволите, Филип! - възкликна Уил. - Мразя електромобилите. Не можеш да ги чуеш кога приближават.

Синът му поклати глава.

- Искаш ли да се качиш?

- Упражнявам се. Защо не си на училище?

- Приключих за днес.

- Още няма два. Не трябваше ли да останеш до последния звънец?

- Почетните ученици имат привилегии.

- Ами борбата?

- Отказах се.

Уил изскърца със зъби.

- Защо?

- Какъв е смисълът? - отвърна Филип и подкара. Когато се прибра, Уил тръгна направо към спалнята да пусне душа и докато водата се загряваше, отиде до стаята на Филип. Отвътре гърмеше музика, така че му се наложи да почука силно. Музиката спря.

- Какво? - отвърна приглушен глас.

- Може ли да вляза?

Вратата се отключи. Филип се бе проснал на леглото си, преди Уил да успее да влезе.

- Не мога да повярвам, че си зарязал борбата.

- Повярвай, истина е.

- Не ми се прави на интересен. Защо се отказа?

- Престана да ми харесва. Предпочитам да се боря с момичета.

- В това определено те бива.

Филип го изгледа наскърбено.

- Ти пък откъде знаеш?

Прав беше. Уил знаеше, защото Нанси му беше пращала по имейла статии от местния електронен вестник. Самият той никога не би си пъхал носа в неговите работи.

- Ако беше дошъл да учиш във Флорида, нямаше да пропусна нито една от тях.

- Значи вината е моя, че на практика двамата с мама се разделихте.

- Не съм казвал, че вината е твоя.

- Да бе.

- И не сме се разделяли. Това беше компромис. Знаеш как стоят нещата. Винаги си имал възможност да избереш Флорида.

- И да живея в лодката ти? Не, благодаря.

- Бих могъл да намеря нещо друго. И още съм склонен да го направя, когато майка ти реши да напусне.

- Какъв е смисълът? До девети февруари остава по-малко от година. Защо не ме оставиш да си карам, както си искам?

- А какво стана с това, които написа в есето си? Приказките, че трябва да имаме положителна нагласа, да живеем така, че всеки ден да си заслужава, да живеем най-пълноценно живота си?

Момчето му се усмихна снизходително.

- Това беше просто есе.

- Нима не вярваш в нещата, които си написал?

Филип не отговори.

- И не си вярвал в това, което си написал за мен?

Хлапето посочи тавана.

- Май си оставил водата пусната.

Нетпенът на Филип иззвъня. Той се прозя, намали музиката с жест на ръката и включи спикъра на устройството.

- Какво има?

- Покана за приятелство - отвърна машината със сладък роботски глас.

- Кой е?

- Хокбит 41.

- Приеми. Дай ми снимка.

- Няма налични снимки.

Понечи да усили музиката, когато нетпенът иззвъня отново.

- Съобщение от Хокбит.

- Трябва да говоря с теб - каза устройството.

Филип замени женския глас с безполов. Не обичаше да използва собствения си глас, когато разговаряше с непознати. 101 правила за безопасност в мрежата.

- Чат - отвърна той. - И ти си?

- Хокбит - с маскиран глас отвърна нетпенът.

- Е, и какво? Познавам ли те?

- Още не.

- Но това е на път да се промени, така ли?

- Надявам се.

- XX или XY?

- Моля?

- Мъж или жена?

- Жена.

-Добре, спечели вниманието ми.

- Знаеш ли как да прокараш тунел?

- Разбира се. Ти не знаеш ли?

- Не.

- Не си падаш по техниката, а?

- Съжалявам.