Глен Купър - Библиотекарите

- Явно не сте в крак с тези неща, господин Пайпър.

- Опитвам се да не съм, специален агент... кой бяхте вие, Финърти или Джонсън?

- Джонсън - остро отвърна онзи.

- Трябва да носите табелки с имената си. Приличате ми на близнаци.

- Тунел е хакерски термин за използване на система за криптиране за абсолютно поверителен чат. Използването на нещо по-сложно от шестстотин и четири байтов ключ е незаконно, тъй като не можем да разбием защитата.

- О - неразбиращо рече Уил.

- А така! - възкликна агент Джонсън. - Той е използвал шестстотин и двайсет байтов ключ. Това е потенциално престъпление, господин Пайпър. Абсолютно забранено и подозирам, че синът ви го е знаел.

- Както кажеш, приятел. Това означава ли, че не можете да го дешифрирате?

- Няма начин да го направим.

- Значи всяко петнайсетгодишно хлапе може да ви се изплъзне в мрежата?

- В такъв свят живеем - каза другият агент. - Терористите са като свине в кочина с тези тунели. Ние разбиваме кодовете, а хакерите разработват още по-сложни.

- Покажете ми онова, което можете да прочетете. От онзи Хокбит.

Уил прочете чата. Хокбит се оказа момиче. Ама че изненада.

Нанси нахълта в стаята заедно с Линда Чиприан.

- Откриха колата му! Оставена е на гараж при международния терминал на „Дълес".

- Някой проверява ли самолетите? - попита Уил.

- В момента го правим - отвърна Чиприан.

- Нанси, срещал се е онлайн с момиче на име Хокбит, с което се е запознал вчера - каза Уил. - Чела е есето му и му е казала, че е единственият, на когото може да се довери. След това са използвали тунел, което било...

- Знам какво е тунел - спести му обясненията Нанси.

- Явно аз съм излишният. Предполагам, че въпросната Хокбит го е извикала и нашият Филип е отвърнал.

Нанси сърфираше с нетпена си.

- Намери Хокбит. - Тя обърна екрана и му показа някакво жълто цвете, подобно на маргаритка. - Растат в Европа, части от Азия, Австралия и Нова Зеландия.

Уил въздъхна.

- Е, с близо три хилядарки може да стигне почти до всяка точка на света, поне в едната посока. А дори не ни е оставил бележка! Пипна ли го, ще му съдера задника, помни ми думата.

- Имате ли айпиадреса на Хокбит? - обърна се Нанси към Джонсън.

- Работим по въпроса - отговори той. - Май е извън страната. Ще ни трябва специално разрешение.

- Свържете се със съдията и действайте! - рязко му нареди тя.

Скоро научиха, че Филип се е качил на Полет 57 от „Дълес" до „Хийтроу" предишната вечер в 20.20 ч. Платил в брой за двупосочен билет без фиксирана дата на връщане. Самолетът кацнал в 8,30 сутринта в Лондон, така че разполагаше с девет часа преднина. По всяка вероятност не се беше прекачвал и явно още се намираше във Великобритания, макар да не бе изключено да е продължил към континента с ферибот или през тунела под Ламанша.

- Как е възможно непълнолетен да си купи билет за международен полет, без да го спрат? - слисано попита Уил.

Джонсън (или може би Финърти?) беше готов с отговора си. Филип бе свалил формуляр за родителско разрешение и беше подправил подписа на Нанси.

Нанси и Уил се оттеглиха в спалнята си и затвориха вратата.

- Току-що разговарях с него. Париш не ме пуска - трепереше от гняв Нанси. - Каза, че не може да си позволи да отсъствам.

- Майната му на Париш - отсече Уил.

- Освен това ми каза, че според полевата преценка не става въпрос за отвличане или терористичен акт, а просто за хлапе с проблеми, решило да избяга от вкъщи.

- Това е работа на онези двама клоуни долу. Ще ида да им набия канчетата - заяви Уил и тръгна към вратата.

Нанси го спря.

- Уил, успокой се. Париш ми предложи да потърся помощ от МИ-5. Ще натоварят агент, който да се помъчи да го открие. Ще проверяват записи от камери, ще проследят нетпена му, такива неща.

- По дяволите, Нанси! - кипна Уил. - Нямам намерение да седя в дневната и да чакам да ми се обадят по телефона! Става въпрос за Филип!

- Знам, знам - скръбно рече тя.

- Вземам следващия самолет до Лондон.

- Не можеш, Уил! Едва не умря преди два месеца и половина!

- Ще се справя. Мога да го направя. Нанси - каза той, докато отваряше гардероба и вадеше куфар. - Отивам да намеря сина ни и да го прибера у дома.

Осветлението в икономичния салон на големия „Боинг 807" беше приглушено и повечето от пътниците се опитваха да подремнат. Уил беше изключение. Мърдаше неспокойно едрото си тяло на средната седалка и се взираше в курса на самолета, начертан на екрана, закрепен на облегалката срещу него.