Глен Купър - Библиотекарите

Абигейл вървеше между тях с нежността на блудна дъщеря, завърнала се у дома. Докосваше рамене и глави, а бледите лица и зелените очи сякаш грейваха от контакта.

После един млад писар леко отдръпна назад стола си и започна да се надига, но тя твърдо постави ръце на раменете му и го бутна да седне отново.

- Не, Айзък. Не!

Франклин веднага разбра.

- Аха! - прошепна той. - Ето как се възпроизвеждат! Затова ли избяга, Абигейл?

Тя кимна тъжно.

- Но сега нямам нищо против. Ще изпълня дълга си. Нещата, които вършех при барона, бяха много по-лоши.

Франклин прекара цял час под земята, наблюдаваше писарите, бродеше сред рафтовете, вземаше напосоки книги и ги прелистваше, а когато приключи, се оттегли в спалнята си, отвори писалищната си кутия и започна да пише в дневника си.

На вечеря го настаниха на почетното място на масата срещу Джосая. Франклин благодари от сърце за оказаната чест да се запознае с благородното им начинание и повтори клетвата си, че няма да разкрие какво е видял и чул в Пин.

Джосая го погледна скептично, сдъвка хапката си агнешко и бръкна под стола си.

За свое изумление Франклин видя синия си дневник в ръката му.

Гласът на Джосая беше гневен.

- Открихме това сред вещите ви, докато бяхте в клозета. Можем да четем и пишем, да знаете. Виждаме какво сте написали за Пин и за Вектис. Аз казвам, че лъжете.

- За бога, добри ми човече, не! - извика Франклин. - Водя дневника единствено за себе си. С възрастта паметта ми отслабва. - Той свали бифокалните си очила и посочи лицето си. - Единствените очи, които ще видят тези страници, са моите собствени.

Джосая подаде дневника на един от мрачните си синове.

- Нашето дело тук е свято - каза той. - Ние сме пазители на тези книги. Не можем да позволим непознати да ни се бъркат. Направихме изключение за вас заради добротата ви към нашата Абигейл и ако сте наистина джентълмен, за какъвто се представяте, ще изпълните клетвата си за мълчание. Но няма да си получите дневника. Той остава тук.

- Е, какво пък - въздъхна Франклин. - Сигурно така е най-добре. Ще замина утре сутринта с радостно сърце, че съм видял всичко това. И докато вие, добри ми сър, продължавате делото си в тази прекрасна долина, аз ще се върна в страната си, за да продължа с моето начинание да освободя сънародниците си от техните окови.

Така завършвам своя дневник на втория ден на месец февруари 1775 г. Нещата, които видях във Вектис и Пин, ще останат дълбоко в мен до края на живота ми. Видях човечеството, което ще дойде. Бъдещето изглежда светло и мрачно. Светлината идва от знанието, че човечеството ще продължи да съществува не години и десетилетия, а столетия и може би хилядолетия. Мракът обаче ме безпокои безкрайно. Във Вектис видях думата Mors изписана толкова много пъти, че онемях. 1863. 1864. 1915. 1916. 1917. 1942. 1943. 1944. 1945. Мога само да предполагам, че огромни и ужасни войни ще погълнат човечеството. Но нищо не потресе Устоите на моята душа повече от наблюдението, което направих в Пин. 2027, започвайки от 16-ия ден на месец октомври - книга след книга, лавица след лавица, ред след ред, огромна вълна от мъка. Според моите изчисления невъобразимите един милиард души ще загинат само през този месец, който е далеч в Бъдещето и в същото време достатъчно близо, за да превърне сърцето ми в камък. Какви ужасни средства за унищожение ще създаде човекът, за да отприщи подобна разруха? Единствената ми утеха е, че книгите продължават и след тази Annus Horibilis, ражданията продължават. Животът продължава и Човечеството явно намира начин да продължи. Какво странно приключение е да бъдеш човек!

Уил остави дневника и избърса парещите си сълзи. Нанси беше заспала до него.

Той я побутна колкото се може по-нежно, за да я събуди.

И ѝ разказа. Трябваше да ѝ разкаже.

Цялата нощ лежаха прегърнати и разговаряха.

16 октомври 2027 г. Китайците. Американците. Англичаните. Семената на онова, което предстоеше, сигурно бяха засети през тези няколко дни в Йоркшър Дейлс.

- Мисля, че ще се махна от Вашингтон - каза му тя. - С Филип ще дойдем във Флорида. Имаме година и половина, преди това да се случи. Да ги прекараме заедно на слънце. Може да ме научиш как се лови риба.

Той я целуна и се опита да я разсмее.

- Ще бъде лошо, много лошо, но поне няма да е краят на света.

- Още ли искаш да оповестиш публично какво ще се случи? - попита тя.

Той поклати глава.

- Нека поспя и помисля.

Любиха се, разговаряха още и отново се любиха. И когато завесите засветиха от първата светлина на утрото, най-накрая заспаха.