Глен Купър - Библиотекарите

- Как си? - попита тя.

- Натъртен. Но запътен към щастието.

Тя го прегърна.

- Мислиш ли, че Филип е добре?

- Много му се струпа за момче на неговата възраст. Надявам се, че ще се оправи - отвърна Уил.

- Имал е връзка с Хейвън, нали?

Уил кимна.

- Когато порасне, ще трябва да избира дали да я види отново. Сърцето е като ракета с топлинно насочване.

Тя го целуна.

- Твоето сърце се справи доста добре.

- Предполагам, че направи всичко, което се очаква от едно сърце.

Тя освободи едната си ръка и се обърна по гръб, загледана в украсения гипсов таван.

- Няма хоризонт. Все едно махнаха огромен товар от гърдите ми. Мога да дишам свободно. Мога да живея.

- Ами останалият свят? - попита той. - Той няма ли право също да диша и да живее?

- Мислиш ли, че британското или американското правителство няма да излязат с изявление? - каза тя. - В края на краищата, трябва да обяснят какво се е случило в Пин.

- Трябва ли? - попита Уил. - Кога за последно правителството е постъпило правилно? Ако питаш мен, ние сме онези, които трябва да оповестят новината. Знаем как се прави. Не ни е за първи път.

- На федералните няма да им хареса.

Той се изсмя.

- Да вървят по дяволите.

- Няма да мога да запазя работата си. Той прокара ръка през гърдите й.

- В такъв случай ще ти се наложи да живееш на лодката с мен.

- Мечтай си.

На Нанси ѝ се спеше и тя изгаси нощната лампа. Уил имаше други идеи. Дневникът на Франклин сякаш го приканваше. Не беше имал възможност да го дочете, пък и той имаше особено място в сърцето му. Беше му спасил живота.

Кожената книжка се отваряше трудно, защото ножът на Кени бе деформирал и пробил всяка страница. Уил внимателно я прелисти, докато не намери мястото, до което бе стигнал.

Въоръжен с .мощното и необичайно познание, изпитах най-голям порив да се върна в Америка, за да помогна на другарите си в нужда и да ги уверя, че ако се сражаваме срещу Короната, ще победим. И също толкова силно се изкушавах да забавя пътуването си, докато имам уникалната възможност да изпратя Абигейл до Йоркшърилично да видя чудотворците в действие. Като учен и натурфилософ не можех да постъпя другояче.

След като напуснаха остров Уайт, Франклин и Абигейл продължиха с карета от Лимингтън до Лондон. През краткото пътуване той бе потънал в мисли. Макар да предизвика неодобрително цъкане с език, Франклин помоли мисис Стивънсън да настани Абигейл в една стая за прислугата, докато той наеме най-добрата кола и коняр в Лондон за пътуването до Йоркшър. При хубаво време до Молерстанг можеше да се стигне за четири или пет дни. но беше януари и Франклин бе предупреден, че пътят може да продължи два пъти по-дълго. Спазариха се за цената и уговориха деня на заминаване.

Преди да отпътуват, той пусна писмо по куриер до Плимут. което трябваше да продължи с първия пощенски кораб до Филаделфия и оттам до Вирджиния. Беше адресирано до мъжа, когото Франклин смяташе за несъмнен главнокомандващ на колониалните сили в случай на война - Джордж Вашингтон. В писмото казваше на Вашингтон, че настроението в Лондон е мрачно и че политическите и икономическите компромиси от страна на краля са малко вероятни. Затова подканваше плантатора от Вирджиния да бъде силен и да се подготви за трудния път, който ги очаква. Съобщаваше, че веднага щом приключи с делата си в Англия, той също ще отплава за Филаделфия, за да подпомогне каузата. И накрая завършваше енергично и загадъчно: „Не ме питайте откъде знам, но го знам с абсолютна, дадена от Бог сигурност. Ако Континенталните щати решат да отхвърлят оковите на Короната със сила, ще победим. Повтарям, скъпи ми Вашингтон, това не е просто вярата на един оптимист. Моля ви да разпространите мълвата сред събратята ни във всички колонии. Това е факт. Ние ще победим".

Пътуването до Пин отне повече време и от песимистичните преценки на коларя, тъй като на два пъти ги застигна буря - веднъж при Бирмингам и веднъж при Манчестър.

Когато най-сетне стигнаха в Молерстанг, долината бе покрита със сняг, а хълмовете сияеха ослепително под яркото слънце. Франклин понесе несгодите на пътуването със стоицизъм и чувство за хумор, но когато стигнаха Пин, вече кашляше и изтощен трепереше под пътническото одеяло. Абигейл се бе оказала само отчасти добра спътница. Макар че го ласкаеше и дори го караше да се смее на глупости, така и не успя да предизвика по-сериозно ума му. Всеки път, когато тя се изцъкляше или задрямваше, докато ѝ говореше за науката и природата, той ѝ казваше, че ако беше вълшебник, щеше да я превърне в член на Кралското дружество, с когото да може да поговори подобаващо. Вечер спираха в хановете по пощенския път за Шотландия и Франклин задълбочено описваше в новия си дневник със синя кожена подвързия обстоятелствата, които го бяха отвели във Вектис и Пин.