Глен Купър - Ще дойде дяволът

Писмо от 1577 г. от Джон Дий до Отавиано

Маскерино, преместено в частна колещия. Подписано Р.А. 17 май 1985 г.

— Кой е Р.А.? — попита Елизабета.

Тремблей поклати глава.

— Нямам представа, но кълна се в Бога, ще разбера. Да вървим. Няма какво повече да правим тук. А и имам работа. Ще се свържа с вас веднага щом науча нещо. Моля, не споменавайте за това на никого.

Телефонът в кабинета на библиотекарката иззвъня.

— Да? Госпожица Матера от Тайния архив. Да, ваше преосвещенство. Благодаря, че ми върнахте обаждането. Исках да ви информирам, че днес отец Тремблей поиска достъп до файл с червен гриф. Засяга жена, която е правила изследване тук през осемдесетте, някоя си Флавия Челестино. Да, ваше преосвещенство, според правилника му беше позволен достъп и сега, пак според правилника, ви информирам за това.

Елизабета отключи входната врата и примигна объркано. Дзадзо беше в кухнята.

— Къде беше? — попита гневно той. — Нали ти казах да не мърдаш оттук!

— Имах среща. — Не искаше да лъже, но каза: — В училището.

— Елизабета...

— А ти какво правиш тук? — контрира тя. — И защо не си с униформа?

Докато той ѝ разказваше какво е станало, сълзите ѝ рукнаха отново.

— Аз съм виновна за всичко.

— Как така?

— Не знам — каза тя, докато бършеше очи. — Просто така.

Дзадзо се разсмя.

— Едно време беше толкова интелигентна. Какво ти става? Стига си ревала и ми направи едно кафе.

После, докато миеше чашите и чинийките, Елизабета попита Дзадзо дали иска да отиде с нея на църква.

— Стигат ми толкова църкви засега — каза той. — Но ще те изпратя дотам.

Беше един от онези ветровити следобеди, когато гъстите облаци на пресекулки затулваха слънцето, превръщайки светлината от жълта в сива и после пак в жълта. Дзадзо не можеше да прецени дали да си сложи, или да си свали слънчевите очила. Накрая се отказа и ги пъхна във вътрешния джоб на якето си, където те се заплетоха в разпечатката на телефонните разговори.

— Ето това ми изяде главата — каза той, измъкна ги и ги размаха под носа на сестра си.

— Прегледа ли ги?

— Не. Може би довечера или утре. Когато изтрезнея.

— Моля те, недей да пиеш — каза Елизабета.

— Ти калугерка ли си, или пуританка? — пошегува се брат ѝ. — Разбира се, че ще пия. Дълъг тост за края на кариерата ми и за новия папа, който и да е той.

Спряха на ъгъла, за да изчакат да светне зелено.

— Сигурна съм, че само ще те пернат през пръстите. Дзадзо, толкова съм ти сърдита. Просто не можа да се откажеш, нали?

— Да, не можах.

— И аз — призна Елизабета и стъпи на платното: зеленото беше светнало.

Дзадзо я настигна.

— Какво си направила?

– Обадих се в университета в Улм и говорих с един стар колега на Бруно Отингер. Излезе, че Отингер е бил стар гадняр, от крайната десница.

— Така ли?

— Нищо особено. Не е имал много приятели. Инициалът К не говореше на колегата му нищо. Нито пък Кристофър Марлоу.

— Татко още ли работи по числата?

Елизабета кимна.

— Надявам се да има повече късмет, отколкото с Голдбах — презрително каза Дзадзо.

— Не бъди гаден.

Изведнъж той каза:

— Много ще ми липсваш.

Тя му се усмихна, като се помъчи да не загуби самообладание.

— И ти ще ми липсваш. И татко. И Микаела. И училището ми.

— Недей да ходиш тогава.

— Изборът не е мой.

— А чий е? Не е на Господ, да знаеш.

— Не зная кой е взел решението, но разбира се, че изборът е на Господ.

— Някой иска да не му се пречкаш. Очевадно е, Елизабета. Първо някой се обажда на вестника от твоя кабинет, заради което те уволняват. После те местят, един ден след като някой се опитва да те убие. Това не е Божията ръка. Тази ръка е човешка.

Куполът на църквата вече се виждаше.

— Може би някой ден ще разбера каква е истината, а може би няма. Важното е, че ще продължа живота си. И ако ще е в Африка, така да бъде.

— Знаеш ли — хитро каза Дзадзо, — хората, които спомена преди малко, не са единствените, на които ще липсваш.

— На кой друг?

— На Лоренцо.

Тя спря и го зяпна.

— Естествено, той не е казал нищо — каза Дзадзо, — но аз виждам.

— Но аз съм монахиня!

— Може. Но понякога жените напускат църквата. Не казвам, че той си мисли това, но виждам нещо в очите му. Той е най-добрият ми приятел. — Гласът на Дзадзо стана по-тих. — След Марко.

— О, Дзадзо!

— Искам да ти кажа още нещо — каза брат ѝ и докосна черния ѝ ръкав. Една старица с пазарска чанта спря, за да погледа как монахиня и млад мъж водят задушевен разговор насред улицата. Елизабета ѝ се усмихна вежливо и двамата с Дзадзо пак тръгнаха. — Знам защо стана монахиня.