Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Един от труповете в „Свети Каликст“ държеше медальон с кръста хи-ро — каза Елизабета.

Тремблей вдигна вежда, от което лицето му стана още по-продълговато.

— Наистина ли? Църквата е била млада тогава. Много млада. Значи битката наистина е много древна. Те обичат да ни избиват, да накърняват интересите ни, да насъскват останалите против нас. През вековете при всеки антикатолически поврат в историята можем да заподозрем лапите на лемурите.

— Лапите ли? Ами опашките им?

— А, опашките. Те са фенотип.

— Моля?

— Научен термин. Отколешното становище на Ватикана е, че опашките са физическо въплъщение на злото. От решително модерната област на генетиката знаем, че генотипът контролира фенотипа.

— И казвате, че те носят зли гени?

— Казвам, че те са крайни психопати, почти чужда на човеците разновидност, напълно лишени от способността да изпитват вина или угризения. Емоциите им са повърхностни. Имат антисоциално поведение, често включващо насилие. Разбират разликата между добро и лошо — просто не се държат, сякаш я разбират. В неврологията има развиващ се клон, който свързва специфичните генетически абнормалности на мозъчните невротрансмитери като серотонина и допамина с антисоциалното и психопатично състояние. Но най-видимият фенотип на генетичната схема на лемурите е несъмнено опашката. Аномалната опашка винаги е била асоциирана със злото. Няма нужда да се стига по-далеч от изображенията на дявола още от древни времена.

— Ако това, което ми казвате, е вярно, как са успели да се крият толкова дълго?

— Защото са извънредно внимателни и вероятно защото не са толкова много. Те общуват със собствения си вид. Съвкупяват се и се женят помежду си. Ако трябва да отидат в армията или на места, където другите ще ги видят, тогава според нас прибягват до услугите на собствените си хирурзи, които ампутират опашките им. Когато се разболеят, отиват при своите лекари. Когато умрат, отиват в своите погребални бюра. Голяма рядкост е някой да падне мъртъв насред улицата преди тези от неговия вид да успеят да се докопат до тялото, както е станало с Бруно Отингер. А да застрелят някого, както брат ви застреля Алдо Вани, е още по-рядко.

— Ами татуировките?

— Не са разгадани. Аз лично съм преровил Ватикана, за да видя дали някой от предшествениците ми е имал приемлива теория, но няма нищо. Надявах се, че вие може да измислите нещо.

— Не, нямам отговор.

— Но имате улики. Съобщението, което сте намерили на плика в Германия — това е жив документ. Никога не сме се натъквали на такава лична комуникация сред тях.

— Знаете за това?

— Професор Де Стефано ми показа копие на бележката. И не можах да не забележа монадата на бялата ви дъска.

— Каква монада?

— Не я ли идентифицирахте?

Сърцето на Елизабета запърха в гърдите ѝ.

— Не. Какво е?

Тремблей измъкна кожената си чанта, отвори ципа и извади един лист.

— Вижте.

По гръбнака ѝ плъзнаха ледени тръпки.

— Символът — каза тихо тя.

Тремблей кимна.

— Той е от фронтисписа на книга, публикувана в Лондон през 1564 година от Джон Дий. Той е бил алхимик, астроном, математик, философ и придворен астролог на кралица Елизабет I. Смятаме, че е бил и лемур. Книгата Monas Hieroglyphica, „Йероглифната монада“, е обширен текст, който се опитва да обясни този знак, този символ, изобретен от него самия, който според него представлявал мистичния съюз на цялото Творение, отделна единица, от която произлизат всички материални неща на земята. Символът е съставен от четири части: астрологичните знаци на луната, слънцето, кръста и зодиакалния символ на Овен, един от огнените знаци. Текстът е много сложен и технически, но същината му, според Дий, е, че слънцето и луната на монадата желаят стихиите да се разделят чрез огън.

И сякаш в отговор на объркването ѝ бързо добави:

— Не се тревожете, че не разбирате. Не съм сигурен, че който и да е съвременен учен може наистина да вникне в текста. Очевидно е съществувала тайна устна традиция, която е обяснявала монадата както трябва, но тя е изгубена във времето. Важното за нас е, че монадата е възприета от лемурите като един от техните символи, бърз и лесен начин да се разпознават, стенограма, ако искате, за разпознаване.

— Защо сте сигурен в това? И защо смятате, че Дий е бил от тях?

— Във Ватикана е пръсната четиристотин и петдесет годишна пътечка от трошици. Моите предшественици са свършили повечето работа. Аз добавих някои документи тук-там към цялото, но знаем, че в края на шестнайсети век в тайната кореспонденция между известните лемури монадата започва да се използва вместо подпис. Очевидно е имала някакво дълбоко значение за тях и предполагаме, че Джон Дий е бил един от тях. Досега обаче липсва пряко доказателство за това.