Глен Купър - Ще дойде дяволът

Стотина лемури се блъскаха в колумбария, бореха се за всеки сантиметър пространство.

Балбил застана под фреската си с астрологическите знаци и им заповяда да млъкнат. Някакво момиченце се разплака. Той заплаши, че ще го убие, ако някой не го накара да млъкне, после изсъска:

— Чуйте ме! Трябва да оцелеем тази нощ. На сутринта ще намерим убежище другаде. Ние сме по-силни от тях. По-добри сме от тях.

Един от християните беше видял Антоний и го последва. Намери го още потръпващ и топъл, кръвта се стичаше от врата му. Християнинът хукна при Корнелий и Петър и викна:

— Елате. Трябва да видите нещо!

Когато застанаха над трупа на Антоний, мъжът смъкна панталоните на роба.

— Господи! — възкликна Корнелий.

Петър се подпря на едно дърво, за да не падне.

Антоний имаше опашка.

Когато се върнаха във вилата с изцапани от кръвта на Вибий юмруци и сандали, младите християни завариха Петър до дървото. Един държеше нож в едната си ръка и нещо друго в другата. Показа го на Апостола. Беше окървавена розова опашка.

— Не можем да отречем — каза потресен Петър. — Те не са призраци. Те са истински. Какво да правим, когато срещнем сред нас истинско зло, зло такова, че може да е дело само на сатаната?

— Трябва да го прочистим — каза Корнелий.

— Няма друг отговор — прошепна Петър. После повиши глас: — В името на Всемогъщия Христос, запалете огън и пратете тези дяволи обратно в ада!

Балбил чуваше приглушените викове на християните и тропота на краката им над главата си.

Лемурите клечаха пред него, натъпкани като осолени риби в каца: мъжете стоически, жените ядосани, децата неспокойни. Над тях в локулите по стените почиваха урните с праха и скелетите на предците им. Острата миризма на тлен изпълваше ноздрите им.

А после приглушените викове над главите им спряха и настана тишина.

Балбил се напрегна и се заслуша.

Чуваше гласа на Петър, но не можеше да различи думите.

Чу тихо свистене и ушите му изпукаха, когато бурният огън лумна отгоре и засмука част от въздуха в камерата.

Температурата в криптата бързо започна да се покачва.

След малко чуха гръмовен трясък — куполът на покрива се срути на пода на мавзолея.

Мина още време и маслените лампи запримигваха и започнаха една след друга да гаснат в останалия без кислород въздух. Когато угасна и последната, се озоваха в пълен мрак.

И в мрака Балбил чуваше пъшкането и хриптенето на сто мъже, жени и деца.

Той беше най-силен и най-високо, така че остана последен. Падна на колене в тъмнината. Стискаше медальона хи-ро толкова силно, че от ръката му потече кръв, а последното му чувство беше разтърсваща ярост — толкова голяма и гореща, че сякаш изпепели мозъка му.

Щяха да минат седмици преди пожарите в Рим да изгаснат съвсем, но Нерон бързичко се зае да внесе малко радост в живота на измъчените си поданици.

Войниците му заловиха всеки оцелял в пожара християнин, достатъчно глупав да не избяга. Малко публични пространства за подобаващо отбелязване на събитието бяха оцелели, така че Нерон покани гражданите в градините на единственото си непокътнато имение от другата страна на Тибър.

Там, на личната му писта за надбягвания, докато гладните граждани се гощаваха с топъл хляб, Нерон влезе тържествено, преоблечен като колесничар, на позлатена квадрига. Под звука на тръби апостол Петър беше изведен на пистата. Беше арестуван заедно със свещеника Корнелий и няколко последователи в християнска къща близо до хълма Пинций. Когато войниците пристигнали, Петър им се усмихнал, все едно виждал стари приятели.

Завлякоха Петър на висока дървена платформа в средата на пистата, за да го видят всички, и Тигелин високо обяви, че той е водачът на заговора за унищожението на Рим. Когато завърши речта си, седна до Нерон на императорската трибуна и заедно гледаха как преторианците се захванаха с чуковете и пироните.

— От сигурен източник знаем, че този човек, Петър, и неговата шайка са убили Балбил и останалите — каза Тигелин.

— Омразата ми към тях и без това беше голяма — отвърна Нерон през стиснати зъби. — Сега е хиляда пъти по-голяма. Те са убили моя велик астролог и ни отнеха цвета на лемурите. Членовете на тяхната църква завинаги ще бъдат най-големите ни врагове. Убийте ги. Смажете ги. Прокълнете ги завинаги.

— Какво да правим с Балбил? — попита Тигелин.

— Той почива в собствения си колумбарий. Нека лежи там в мир.

Петър беше разпънат върху дървен кръст не по-различен от онзи, на който Понтий Пилат бе разпнал Христос. Забиха в дланите и глезените му железни гвоздеи, но докато Иисус Христос бе разпнат по обичайния начин, Нерон отреди на Петър още позор — да бъде разпнат с главата надолу.