Глен Купър - Ще дойде дяволът

Казали на отец Тремблей, че е избран да дойде в Рим, за да поеме задълженията на свещеника, който се оттеглял.

И какви били тези задължения?

Да е нащрек — казали му.

За какво? За кого?

Лемури.

— Какво са лемурите? — попита Елизабета.

— Видяхте лемур в моргата — каза Тремблей.

Елизабета потрепери. Той като че ли забеляза, но не се опита да я успокои.

— И сте видели скелетите им в „Свети Каликст“.

— Не разбирам.

— Мисля, че разбирате — каза той. — Професор Де Стефано ми каза, че сте много умна. Каза, че сте се питали дали някаква секта може да е оцеляла до наши дни.

— Работили сте за него?

— Не. Казах ви за кого работя. Назначен бях в Папската комисия за свещена археология, след като бяха намерени скелетите. Наредиха ми да следя какво правите. Професор Де Стефано ви е казал истината — горе-долу — във Ватикана имаше и все още има тревога заради „Свети Каликст“, особено заради конклава и объркващата и уронваща публичност, ако информацията изтече. Запознатите с лемурите длъжностни лица бяха особено разтревожени. Но Де Стефано не знаеше много повече от вас. Достатъчно, за да го изнерви, може би. Той нямаше нужда да познава мен.

— А аз трябва ли?

— Нуждая се от помощта ви.

— Не виждам какво мога да направя. Уволнена съм.

— Да, чух.

— И ме пращат в Африка.

Тремблей май се изненада.

— Кога?

— След седмица.

— Мога да опитам да отменя това.

— Не, недейте! Искам да замина.

— Тогава нямаме много време. Та значи лемурите... — каза той и остави чашата си.

Лемурите. Духовете на древните римляни, сенките на мъртвите. Злонамерени, неспокойни, нежелани души. Натрапници в дома, те идвали нощем да вършат ужасни пакости.

Тремблей разказа, че през май имало дни, през които римляните изпълнявали ритуали, за да прогонят тези ужасни създания от домовете си. В полунощ във всеки римски дом главата на семейството, патер фамилиас, хвърлял зърна през рамо и повтарял девет пъти: „Хвърлям тези. С тези откупвам себе си и своите“. Лемурите уж се разсейвали да събират зърната. Изведнъж човекът се обръщал, пръсвал към тях вода, после звънвал с бронзови чинии и заповядвал на демоните да се махат. И те били длъжни да се подчиняват цяла година.

Произходът на името лемури бил неясен. Но модерната асоциация беше съвсем очевидна. Лемурите — африкански нощни примати с натрапчиви погледи, призрачни викове и дълги дебели опашки. Римските призраци вдъхновили името, дадено на животните от таксономика от осемнайсети век Карл Линей.

Тремблей разкръстоса крака и се наведе напред.

— В „Свети Каликст“ имаме група мъже, жени и деца от първи век, които са имали опашки и са умрели заедно, вероятно загинали при пожар. Ранните римляни са се страхували от тях, мислели са ги за призраци. Но, Елизабета, те са били истински. Имало ги е в Древния Рим. Имало ги е през всички векове. И все още са тук. Вашият човек от Улм е бил един от тях. Алдо Вани е бил един от тях. Откраднали са скелетите от „Свети Каликст“ с неизвестна за нас цел. Убили са професор Де Стефано. Опитаха се да убият и вас. Те са сред нас.

— Откъде знаете всичко това?

— Това е работата ми. Ватиканът — или по-скоро малцина във Ватикана — знаят за лемурите от векове. Църквата тихомълком прави каквото може, за да им противостои, да сломи злото им на всяка крачка. Имало е както успехи, така и много провали. Те са трудни противници. Аз съм търсач — по-скоро детектив, за жалост, отколкото свещеник. Търся следи от тях, следвам дирята, която понякога е летлива като слух. Пътувам, чета, следя интернет, разузнавателните доклади и дори, като вас, медицинските списания.

Елизабета се смая.

— Признавам, че прегледах пощенската кутия на имейла ви — каза той.

— Били сте на бюрото ми?

— Съжалявам. В наши дни човек трябва да излиза от пощата си, когато излиза от офиса.

— Вие ли се обадихте на вестника от моето бюро?

— Не! Някой го е направил, но не съм аз.

— Аз си помислих, че сте вие.

— Защо?

— Изнервяхте ме.

Тремблей се засмя.

— Така влияя на хората.

— Кои са те? Какво искат?

— Това е като да питаш защо на света съществува зло. Не съм най-добрият теолог, сестро. Уменията ми са по-скоро в организацията и администрацията. Доволен съм просто да приема, че злото съществува под много форми и че ролята на състрадателния Бог е да ни даде сили да се борим с него и да се учим от това. Лемурите са напълно аморални. Те се наслаждават на властта, богатството и господството. Това сякаш са техните богове. А ние, църквата, сме техният враг. Защо е така, не зная, но със сигурност е факт. Корени се векове назад, може би хилядолетия, до самите начала на църквата. Харесва ми да си мисля, че ние представляваме доброто на света, а те представляват злото. Че ние представляваме светлината, а те — мрака. Естествено противоположни сили.