Глен Купър - Ще дойде дяволът

Долната устна на Елизабета се разтрепери неудържимо.

— Моля ви, ваше преосвещенство. Ще направя всичко, което църквата поиска от мен, но ви умолявам, моля ви, позволете ми да се върна в училището си.

Аспромонте се усмихна.

— Разбира се, че може, мила моя, разбира се. Върви с Христа.

След като Елизабета излезе, двамата кардинали се спогледаха и Диас каза:

— Колко жалко. Тя е млада, с пъргав ум. А комай на старци като теб и мен се пада да продължим тази битка.

Беше пет следобед.

Срещата беше продължила само три часа, но кардинал-електорите изглеждаха уморени и дори изтощени.

Седяха в сакристията на „Св. Петър“ в стая, която не беше предназначена за тази цел. Маси и олтар, неизползвани от последния папски синод, бяха донесени от съседната зала за аудиенции на Павел VI.

Набързо бяха отпечатани нови бюлетини, всяка започваща с думите: Eligo in Summum Pontificem — Избирам за върховен понтифекс...

Когато кардиналите оставиха химикалките си, кардинал Франкони ги извика един по един, по старшинство, до олтара, където всеки подаде бюлетината на кардиналите наблюдатели и се закле на латински: „Христос да ми е свидетел и съдник, че гласът ми е даден за този, който смятам, че трябва да бъде избран пред Бога“.

Когато всички бюлетини бяха пуснати, един наблюдател разтърси урната, а друг извади една бюлетина и прочете името на глас.

Докато гласуването напредваше, се надигна шепот, но когато старшият наблюдател прочете резултатите, шепотът се смени с мълчание.

Кардинал Диас стана и се възправи в целия си ръст.

Отиде до редицата маси отдясно, застана пред един човек и погледна надолу.

— Acceptasne electionem de te canonice factam in Summum Pontificem? — попита Диас. „Приемаш ли твоето канонично избиране за върховен понтифекс?“

Кардинал Аспромонте гледаше сплетените си пръсти.

Вдигна глава, срещна очите на стария си приятел и се поколеба много дълго, преди да кимне и да каже:

— Accepto, in nomine Domini.

— Quo nomine vis vocari? — попита Диас. „С какво име ще се наричаш?“

Аспромонте каза високо, за да го чуят всички:

— Целестин Шести.

Старата камина и комин на Сикстинската капела ги нямаше, така че вместо тях беше използвана камината в папската резиденция. Беше свръхестествена гледка. Площад „Св. Петър“ още бе ограден с кордон и празен с изключение на неколцина ватикански служители. Но отвъд портите имаше тълпа и щом хората видяха кълбетата бял дим на фона на бледото вечерно небе, се надигна рев, който отекна в цял Рим.

Елизабета изрита обувките си и легна облечена на старото си легло, в старата си стая в старото си училище.

Стори и се невъобразимо хубаво да се върне при сестрите в манастира. След съвместната вечеря сестра Марилена каза кратка реч за двете радостни събития, за които ги подканяше да се замислят — избора на нов папа и завръщането на тяхната Елизабета, — а не за ужасяващите събития от предния ден.

Елизабета се страхуваше да затвори очи, за да не види яростното лице и мятащата се опашка на Крек, така че се моли с широко отворени очи. И когато събра смелост да опита мрака зад затворени клепачи, с облекчение видя не Крек, а младото мило лице на Марко, точно какъвто го помнеше.

На вратата тихо се почука.

Беше сестра Марилена.

— Извинявай, че те прекъсвам, Елизабета, но един човек иска да те види. Тук е, в параклиса.

Монсиньор Акиле, секретарят на Аспромонте, чакаше търпеливо. Държеше в ръце снежнобял плик.

— Светият отец ми нареди да предам това лично — каза той.

С треперещи ръце Елизабета отвори плика и извади написано на ръка писмо.

Сестра Елизабета,

Две са причините да избера името Целестин VI.

Първата е, че също като Целестин V, който бил

прословуто неохотен папа, и аз с нежелание приех папския престол.

Втората, скъпа Елизабета, си ти.

Целестин VI.

Елизабета бръкна в джоба на расото си и извади сребърния медальон хи-ро.

— Моля ви, дайте това на Светия отец — каза тя. — Кажете му, че е от колумбария на „Свети Каликст“. Кажете му, че това е тъничкият лъч доброта в място на безкрайна тъмнина и зло.

Изминаха две седмици и ритъмът на Ватикана започна да се нормализира поне привидно — с рязкото изключение на крановете, строителните машини и работниците, които се грижеха за правилното разрушаване и разчистване на останките на Сикстинската капела.

Малко от художествените съкровища можеха да се спасят, но цяла армия специалисти реставратори от най-големите италиански музеи вече планираше кампания за реставриране.