Глен Купър - Ще дойде дяволът

Водата спря и след миг дръжката на вратата се завъртя.

— Хакел? Ти ли си?

Джаконе отвори вратата на банята — дебел, гол и мокър.

При вида на тримата мъже се опита да я затвори, но Капоцоли пъхна крак в рамката и после отвори широко.

— Подполковник Хакел ли очаквахте? — попита Лорети. — Защо? Елате да поговорим. Знаете ли какво стана?

Без да каже нищо Джаконе се хвърли напред като дребен розов бик, изблъска Зоненберг, който съвсем нецеремониално падна по задник, и грабна нещо от бюрото, изпод червената си шапка. И когато се обърна, всички видяха.

Той имаше увиснала розова опашка.

Почти не забелязаха малкия сребрист пистолет в ръката му.

Но той го притисна към слепоочието си, извика:

— Аз съм Петър Римлянина! — И натисна спусъка.

Лоренцо разби ключалката на апартамента на Хакел и нахлу вътре.

Бръзо го претърсиха — беше празен.

— Направете обиск — нареди Лоренцо. — Сложете ръкавици. Третирайте го като местопрестъпление.

Апартаментът беше малък и педантично подреден, така че беше лесно да се сортират вещите и документите на Хакел.

Сред сметките за домакинството му изпъкваше една съвсем не домакинска — фактура от минна корпорация със седалище в Женева, която щеше да се окаже прикритие за фалшив лиценз за внос. Беше от американската компания EBA&D за ролка пластичен експлозив „RDX, Примашийт 2000“.

Бяха открили човека.

Сега им трябваше мотив.

Кардиналите Диас, Аспромонте и Франкони се бяха събрали в единия ъгъл на параклиса на приземния етаж на Домус Санкте Марте. Расата им бяха изцапани, а лицата — мръсни, но бяха невредими.

— Видяхте ли тялото му? — попита Франкони.

Аспромонте кимна.

— Аз да. Казвам ви, Джаконе има опашка.

Франкони развълнувано потри ръце и попита нервно:

— Лемур? Един от нас... лемур?

— Преди да се застреля е казал на полицаите: „Аз съм Петър Римлянина“ — каза Аспромонте.

Диас запелтечи:

— Господи! Малахия! Нима пророчеството му ще се сбъдне?

— Имаме много повече въпроси, отколкото отговори — каза Аспромонте. — Но няма съмнение, че сега църквата се намира във време на невиждан смут и борба, за чийто изход не можем да сме сигурни.

— Пресата не трябва да научава нищо за „състоянието“ на Джаконе или за обстоятелствата около смъртта му — настоятелно каза Диас. — Получил е сърдечен удар, когато е чул експлозията. Сърдечен удар. Трябва да сплотим редиците си.

— Каква трагедия! — изхлипа Франкони. — Най-голямото ни съкровище, Сикстинската капела на Микеланджело, е унищожено.

— Не, грешиш! — скара му се Аспромонте. — Някъде по света, може би тук в Италия, живее друг Микеланджело. Сградите могат да се изградят отново. Да се поръчат нови фрески. Но най-голямото ни съкровище, църквата, слава богу, и водачеството ѝ бяха спасени с делата на един обикновен полицай и една обикновена монахиня.

Диас кимна и каза:

— Имаме работа. Казаха ми, че базиликата е пострадала само откъм северната фасада. Сала Регия е почти разрушена, но дворецът е невредим. Трябва да намерим място, където електорите да се съберат утре. Конклавът трябва да продължи. Трябва ни нов отец, сега повече от всякога.

Елизабета и Микаела седяха прегърнати, гледаха ужасяващите кадри по телевизията и плачеха.

Репортер от RTV тъкмо интервюираше словенско семейство за поклонничеството им на площад „Св. Петър“, когато бомбата избухна.

Камерата се разтресе и хиляди хора се строполиха на земята и закрещяха, а над тях се издигна огнено кълбо.

— О, Боже! Дзадзо! — извика Елизабета.

Преди да прекрачи трупа на Крек, Микаела го изрита в гърдите за всеки случай. После грабна телефона от масичката за кафе и се обади на мобилния телефон на Дзадзо. Включи се направо гласовата поща.

— Сигурна съм, че е добре — измънка тя. — Трябва да е добре.

Елизабета падна на колене и започна да се моли.

Молеше се за Дзадзо.

Молеше се за кардиналите.

Молеше се за църквата.

Молеше се за Микаела.

Молеше се за себе си.

В далечината се чуха сирени. Настойчивият им вой ставаше все по-силен и накрая спря.

Чуха се викове на словенски, кратка, но ужасяваща престрелка откъм антрето и накрая, след неприятно дълга пауза, настойчиво тропане по тежката дъбова врата.

— Полиция! Влизаме!

Настроението в базиликата беше толкова печално, колкото на всяка погребална служба, провеждана някога под купола ѝ. Няколко десетки ватикански служители се бяха събрали на прашните скамейки и се молеха безмълвно, също толкова шокирани като пострадалите от взрива предния ден.