Андерш Моте - Играта

Бягането от училище, обкръжението му, пушенето… Поне първоначално всичко това сигурно беше вид отмъщение. След това стана по-скоро извинение, за да плюе на целия свят…

Ребека не си направи труда да раздели слепените страници, така че на следващата снимка бяха минали повече от десет години. Тя беше завършила гимназия и стоеше пред празнично подредена маса в стария им апартамент.

Тя и Даг се усмихваха влюбено към фотоапарата. Ръката му беше около раменете ѝ, а тя самата се бе долепила, може би прекалено плътно, до широката му гръд. Изглеждаше почти сякаш той я притиска към себе си.

Тя изглеждаше доволна, дори щастлива, с абитуриентската си шапка и бяла лятна рокля. Въпреки че беше изминала само половин година, откакто се бяха срещнали, годежният пръстен вече блестеше на пръста ѝ. Разбира се, може би си въобразяваше, гледайки снимката от перспективата на настоящето, но ако се взреше внимателно, ѝ се струваше, че щастливата усмивка не достига до очите ѝ. Като че щастието на снимката беше просто фасада.

На съседната снимка се виждаха останалите гости около масата. Мама, изпита и с хлътнали очи, както обикновено. Хенке и Манге, майката на Даг и Нила, както и двама приятели на Ребека, чиито имена едва помнеше. Всички се усмихваха и махаха на апарата, който вероятно държеше тя самата. Весел поздрав от едно наглед весело минало.

Сега всички се смеят и махат. Ехо, Ребека!

„Ехо“, усета се тя да прошепва и внезапно се почувства тъжна.

Снимката беше направена едва една година след като татко замина на конференция в Испания и се върна вкъщи в ковчег. След още десетина месеца пък ракът щеше да довърши мама и тя да отиде да му прави компания в паметната горичка 134 134 Част от гробище, където се разпръсква праха на хората, които не желаят индивидуални гробове. — Б.пр. . Но преди това Даг щеше да умре, а Хенке да се озове в затвора.

А тя самата?

Да, както Манге беше казал, тя също не се беше отървала…

Но на снимката в албума не се виждаше нищо от това. В замразения миг там бъдещето все още беше светло. Единствено деветнайсетгодишните ѝ очи намекваха нещо друго.

Тя затвори албума шумно, захвърли го в една от кутиите с книги и опита да се отърси от неприятните чувства. Оставаше ѝ само гардеробът, после можеше да звънне на хамалите и да се отърве от всичко. Брокерът щеше да дойде след една седмица за оценка и след още две апартаментът сигурно щеше да бъде продаден и мисията на спасителния отряд завършена.

Тя отвори вратата и откри за свое облекчение, че малкият дрешник е почти празен.

Всъщност това не беше особено изненадващо, защото повечето дрехи бяха разпръснати из жилището.

На един рафт в края на помещението имаше няколко кутии и тя направи две крачки, за да ги вземе. По пътя настъпи парче раиран плат, което лежеше на пода. Тя го вдигна и тъкмо щеше да го захвърли в чувала с боклук, когато откри какво беше.

Старата мешка на Хенке, която беше ушил по трудово. Торбата все още беше прилежно маркирана с име и телефонен номер, но вътрешността и маншетът лепнеха от нещо мазно. Какво ли бе имало вътре?

Тя се замисли за няколко секунди, след което я пъхна в една от торбите с дрехи, които бе решила да запази. Сигурно Хенке свързваше мешката с някакви стари спомени, така че щеше да оцелее още няколко месеца. Тя силно се съмняваше, че Хенке някога ще се върне, а и да го направеше, едва ли идеше да си иска старите вещи. Щеше да му даде шест месеца, след което смяташе да остави някоя фирма за аукциони да се погрижи за всичко, включително албума.

Когато вдигна последната кутия, някакъв предмет падна и се приземи на крака ѝ. Беше страшно тежък и тя беше принудена да изтанцува боен танц на един крак из спалнята, докато се отърси от болката достатъчно, че да може да се върне в дрешника.

Оказа се малка дървена кутия, вероятно и тя ръчно изработена по трудово. Черните инициали на Хенке бяха старателно пирографирани отгоре. Кутията нямаше ключалка, но дървото явно се бе подуло, защото тя не успя да вдигне капака.

Разклати находката си и получи шумолене на метал в отговор, но звукът не беше достатъчно вълнуващ, че да отиде и да вземе инструмент, с който да я отвори. Вместо това прати кутията да прави компания на фотоалбума в една от кутиите с книги.

Точно когато приключи и възнамеряваше да си измие ръцете на кухненската мивка, мобилният ѝ телефон звънна.

— Здрасти, Мике е!

— Здрасти!

Тя забеляза, че гласът ѝ прозвуча малко по-щастливо, отколкото беше планирала.