Андерш Моте - Играта

— Работата е там — каза той и отново се намести сякаш седалката му беше неудобна. — Работата с там, че аз съм… или бях… значи…

— Вече си имаш приятелка! — отсече тя, за да съкрати мъчението.

— Да! — за няколко секунди той изглеждаше облекчен, след което изражението му се промени. — Имам предвид не!

Внезапно тя се обърка.

— Не разбирам, Мике, имаш ли приятелка, или нямаш? Не може да е чак толкова сложно?

Той пое дълбоко дъх и, изглежда, се стегна.

— За да съм съвсем точен, имах приятелка до понеделник. С нея ходихме, малко или много, откакто се преместих тук, но никога не сме живели заедно, поне не и за постоянно.

Той погледна подканващо към Ребека, като че ли чакаше знак за да продължи.

— И… това какво общо има с мен? Ние никога не сме си обещавали нищо?

Тя се напрегна за да запази спокоен тон. Какво… имал е до понеделник? Какво се опитваше да каже?

— Именно! — въздъхна той облекчен. — Никога не сме говорили по въпроса и затова не бях казал нищо, или… ох, не знам!

Той разтърка чело.

— Тя и аз, ние, така да се каже, тръгнахме по различни пътища, но никой не направи нещо по въпроса. Трябваше да сложа край много отдавна, още преди да срещна теб, но така и не стана.

Той въздъхна отново.

— Това, което всъщност се опитвам да кажа… — започна той, повтаряйки безмълвния ѝ въпрос. — … е, че в понеделник нещата си дойдоха на мястото и скъсахме. Мина относително добре, оказа се, че тя също се среща с друг и всъщност се разделихме като приятели.

По някаква причина пулсът ѝ запрепуска и това хич не ѝ хареса. Или пък точно обратното.

Той прочисти гърло и започна отново.

— Това, което с променлив успех се опитвам да кажа, е, че съм свободен, вече наистина, и се чудех дали не може да се срещаме малко по… нормално, ако разбираш какво имам предвид?

Той се усмихна и изведнъж тя не можа да се сдържи и направи същото.

HP трябваше да преспи някъде. Трябваше му място, където да отпусне глава и да поработи върху плановете си. Колата не беше вариант. За да мисли ясно, човек имаше нужда да спи, яде и сере като хомо сапиенс.

Един долнопробен хотел в Солна щеше да свърши работа. Cash payment, безплатен Wi-Fi, без охранителни камери и още по-важно — без любопитни въпроси.

Манге се беше натъкнал на проблеми. Явно чертежите на сградата не бяха публични, но имаше начини това да се заобиколи. Просто се искаше малко повече време. Все някой имаше чертежите. Ако общината не искаше да ги даде, трябваше да се пробва с фирмата строител, електротехниците, пичове, които се занимават с ОВК 142 142 Отопление, вентилация и климатизация. — Б.пр. или някъде другаде. В Швеция, страната на публичността, човек рано или късно намираше това, което търси, стига да се разровеше достатъчно дълбоко. А Манге познаваше хора, които бяха адски добри в това да ровят.

Почти като че имаше своя собствена ферма за мравки в киберпространството.

Така че докато неговият BFF попаднеше на нещо, той трябваше просто да се скатава и да запълва празнините в плана си.

Като начало трябваше да реши какво точно ще направи once he was inside.

Срещата им не беше протекла така, както тя си представяше. Но все едно, така всъщност беше много по-добре. За известно време беше почти… щастлива.

Стояха и се усмихваха леко един на друг. Като при онези клиширани глупости, които всъщност мразеше. Без да отговаря директно на въпроса му, тя все пак го бе направила, просто като се усмихна.

И какво означаваше това?

Че сега имаха връзка, истинска връзка?

Така ѝ се струваше, но не беше напълно сигурна. Чувството беше едновременно хубаво и притеснително.

И като стана дума за притеснително…

Когато получиха сметката, той бе принуден да изпразни джобовете на якето, за да открие портфейла си.

В продължение на няколко объркани, но доста развлекателни секунди, той мислеше, че го е изгубил, но, естествено, той изскочи от последния джоб.

И тогава тя видя мобилния телефон: сребрист, гладък, без копчета и тя си спомни, че вече го беше виждала веднъж, на бюрото му преди няколко седмици. И внезапно осъзна още нещо — че ѝ напомня на един друг телефон, на който бе попаднала не толкова отдавна и който сега лежеше при изгубените вещи в полицията. Моделите страшно си приличаха, може би дори бяха идентични. Но точно когато тя протегна ръка, за да го обърне и да провери дали има номер на задната страна, той го грабна и го прибра в джоба си. Тя не можа да прецени дали той го направи нарочно, или просто в бързината, докато облекчен връщаше нещата си в джобовете.