Андерш Моте - Играта

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Беше си направо гениално да се скрият така, in plain sight, където всеки можеше да ги види, но никой не го правеше. Много по-добре от някаква тайна крепост, която би събудила порой любопитни въпроси.

The best trick the devil ever pulled…

Колата не беше проблем. Сааб 900 от дългосрочния паркинг на „Арланда“. Можеше да я запалиш и с клечка от сладолед 127 127 Старите модели Сааб 900 могат да се запалят с какъвто и да е предмет с подходящата форма, като в Швеция най-често за пример се използва именно клечка от сладолед, като изразът е станал нарицателен за това колко е лесно да се запали колата. — Б.пр. , ако знаеш какво правиш. С бариерата на изхода също беше лесно. Татко швед, естествено, беше оставил талона за паркинга в пепелника, за да не го затрие в Майорка. Трябваше само да плати на автомата и да си излезе напълно легално. Двеста и петдесет крони за кола с пълен резервоар, която нямаше да бъде обявена за издирване поне шест дни. Съвсем приемлива цена. Беше доста по-евтино от „Херц“ във всеки случай и свързано с по-малко разправии, преди всичко за този, който иска да остане невидим, а освен това няма и шофьорска книжка…

И съвестта не го гризеше особено. Кражба на автомобил дори не присъстваше в наказателния кодекс. Присвояване на превозно средство без съгласието на собственика беше дреболия, провинение горе-долу като това да минеш на червено. Нищо, за което Големия брат да го е грижа. Нито пък HP.

Той обиколи мястото общо три пъти и снимаше с новия си телефон с камера всеки път, щом подминеше сградата. След това се кашира няколко пресечки по-надолу и наблюдава постройката в продължение на два часа.

Когато приключи с всичко — USB-кабел от телефона към лаптопа и пускане на медия плеъра.

Начало!

Като стоиш на спокойствие, беше по-лесно да намериш странностите. Дискретните камери, които покриваха всички ъгли на фасадата, решетката на входа към подземния гараж. Мускулестият пазач, който стоеше на входа вместо рецепционистката Лиса от Бреденг. Всичко това бяха само малки индикатори, че се е ориентирал правилно.

Най-голямото нещо откри едва след известно време. Всъщност не беше нещо, а по-скоро обратното.

С изключение на пазача-орк, който от време на време правеше обиколка и оглеждаше околността, вътре в сградата или около нея не се случваше нищо.

Zippo, Nada, Niente!

Нито един клиент, никакви посетители или дори групичка служители, излезли да пушат до страничния вход.

Нулево движение, никакви доставки и нито една кола, влизаща или излизаща от гаража, въпреки че стана четири, а после и пет часът.

С други думи, никой не работеше в сградата. Нямаше жива душа, освен пазача. Но една сървърна ферма на практика си работеше сама. Всичко можеше да се контролира by remote. Или там живееха няколко души, които се грижеха за контролната стая? Малки, бледи оператори гноми, които никога не бяха виждали дневна светлина?

Независимо кое беше вярно, той все повече се уверяваше в своето. This was the place!

Оттук се контролираше всичко: мравките, възложителите, играчите и мисиите. Реалността, превърната в игра, и Играта в реалност, всичко това обединено гладко в едно-единствено софтуерно приложение. Там, вътре, зад анонимните тухлени стени се намираше Mission Control и той, Хенрик HP Петершон, го беше намерил.

Fucking Houston of Cyberspace!

И той разбра още нещо.

Че трябва да влезе вътре.

Ребека отвори външната врата и подуши внимателно антрето, но единствената миризма, която я посрещна, беше на боя. Беше взела ключ от председателя на жилищната кооперация и получи десетминутна лекция на тема „колко сериозно гледаме на случилото се“. Като че Хенке по някакъв начин беше отговорен, че някой се е опитал да го подпали?

Заключението само по себе си може би не беше немислимо, но тя нямаше желание да го обсъжда с някакъв самодоволен непознат. Във всеки случай чичката изглеждаше облекчен от съобщението, че тя е там, за да изпразни апартамента преди продажбата, и побърза да се отърве от нея, преди да си е променила решението. „Мария Трапгренд“ беше доста по-търсена улица сега, отколкото когато купиха апартамента в средата на деветдесетте.

Всъщност мястото беше доста непрактично за майка им, с калдъръма и тесните си стълбища.

Но тя бе имала романтична мечта да живее като „Кале на Андершонскан“ 128 128 Книга на писателя Емил Нурландер, издадена през 1901 г., в която се разказва за Кале, малко и пакостливо момче, което израства в Сьодермалм. — Б.пр. и веднага щом бе видяла апартамента и околността, вече нямаше как да бъде разубедена. Застраховката живот на баща им беше стигнала точно за апартамента и малко нови мебели.