Андерш Моте - Играта

Горе-долу като минаваха покрай Бреден, той се досети какво беше то. Трябваше да звънне набързо на Бека от новия мобилен телефон, струваше си риска. Все пак мислеше да си смени картата, когато пристигне в Тайланд, Беше принуден да разбере, да го знае със сигурност. Че тя ще е в безопасност. И out ofharm’s way.

Тя отговори още след първия сигнал.

— Ребека Нормѐн.

— Аз съм, имам един бърз въпрос.

— Окей, но трябва да е наистина бърз, на работа съм и тук е малко натоварено…

— Мобилният телефон, този, който си взела от Манге. Какво направи с него?

Той затаи дъх.

— Записах го като намерен, ще остане в отдела за изгубени вещи, докато се свържат със собственика.

— Чудесно! — той си отдъхна.

Всичко беше уредено, време беше да приключва. Вече можеше да напусне с чиста съвест.

— Бях малко разтревожен, че си го запазила и…

— Не, при изгубените вещи е. Според IMEI номера е бил обявен за откраднат от някаква фирма във Вестерурт. Някакъв телеком, доколкото си спомням. Защо питаш, не си ли на път към чужбина?

Той внезапно се изправи в седалката си.

— Да, да, а не си ли спомняш името на фирмата?

— Не, не съвсем, нещо кратко, имам го записано в бележника, но той е някъде в шкафчето…

Той чу гласове на заден фон.

— Виж, качвам се в асансьора, така че връзката ще прекъсне. Ако е важно, мога да ти пратя sms с името след малко?

— Добре, няма проблеми, вече ми имаш новия номер… — смотолеви гой, докато мислите в главата му препускаха. — Чао, Бека!

— Чао, Хенке, и се пази.

Разговорът прекъсна. Барабанът в главата му започна нов оборот, когато мобилният му изпиука. Нямаше нужда дори да отваря съобщението, за да види адреса на фирмата. Съвпадаше напълно с този от намачканата хартийка, която получи от Ерман няколко дни по-рано.

„Торшхамнсгатан“ 142, Шиста. ACME Телеком услуги АД

И изведнъж той вече съвсем не беше толкова сигурен, че иска да приключи с Играта.

Беше стигнала до третия завой, когато се случи. Скоростта беше около сто и тя тъкмо бе заобиколила поставеното препятствие, когато предната гума експлодира и воланът се завъртя бясно в ръцете ѝ.

Въпреки че беше подготвена, пулсът ѝ се ускори, докато се бореше да си възвърне контрола над автомобила. Натисна спирачката докрай и усети потрепването на педала, което сигнализираше, че ABS-ът работи.

— Спри занасяното, управлявай колата, не се бори с нея — поучаваше я инструкторът, който седете на съседното място.

Когато колата спря до ръба на пътя, тя забеляза, че е вир-вода.

— Браво! Справи се без проблеми, Нормѐн! — обобщи инструкторът.

Тя кимна в отговор и опита да си придаде спокоен и сдържан вид.

Шофьорските упражнения в затвореното летище в Тулинге бяха задължителни, така че трябваше просто да стисне зъби и да изпълнява, макар че сърцето ѝ биеше панически, когато сядаше зад волана.

Пукането на гума при висока скорост беше последното упражнение за деня и след прегледа на резултатите щяха да се разотидат по домовете, което я устройваше перфектно!

Крюсе беше по-добре, значително по-добре всъщност, и щеше да се върне на служба.

Това я караше да се чувства страхотно и така ѝ беше поне малко по-лесно да се справи с нещата, особено след като вече знаеше кой е хвърлил проклетия камък през предното стъкло на колата им, а вероятно също и защо. Но, естествено, не можеше да разкаже историята за Играта на никого. Дори Андерберг нямаше да може да си замълчи за такова нещо, в това беше сигурна.

Така че оставаше да се справи с демоните си по същия начин, по който винаги го беше правила. С шокова терапия.

Това, което не те убива, те прави по-силен, и всички тия мачовски приказки… Ако се чувстваш ужасно изплашен, трябва да станеш полицай. Ако се чувстваш несигурен, трябва да станеш охранител и ако катастрофираш с колата, трябва да скочиш обратно на шофьорското място възможно най-бързо. Бика за рогата и газ до дупка.

„Yippikayee!“, както би казал Хенке.

Какво ли правеше той сега?

Вече трябваше да е пристигнал в Тайланд, но още не се беше обадил.

Което едва ли беше неочаквано.

Бяха се скрили добре, това им го признаваше. На пръв поглед постройката не будеше никакво подозрение. Нормална офис сграда тип тухлена кутия, шведски стандарт, nothing fancy. Съвсем подобна на останалите на същата улица. Два етажа, главен вход, подземен гараж и малка остъклена рецепция. Пред входа бяха провиснали два износени вимпела. Въжетата им плющяха ритмично на летния бриз.