Андерш Моте - Играта

Втора бъркотия за половин час, това едва ли беше съвпадение, във всеки случай поне щом Хенке беше замесен. Въпросът беше в какво бе успял да се забърка този път.

Може би Манге можеше да отговори?

— Здравей, Ребека! — поздрави я той изненадано, когато надникна иззад няколко лавици.

— Здрасти, Манге, отдавна не сме се виждали. Нежелани гости ли си имал, или ще се местиш?

Размениха си неловка прегръдка за здрасти. Нощница и бродирана жилетка, във всеки случай стилът му на обличане се бе променил радикално от последния път.

— Просто някакви хлапета — измърмори той и тя веднага забеляза, че лъже. — Цялата стока отпред беше покрита с пяна от пожарогасителя и сега имам разправии със застрахователите…

Той се изчерви, но не само заради посредственото обяснение.

Манге винаги бе бил влюбен в нея, което едва ли бе в ущърб на днешната ѝ мисия.

— Сега се казвам Фарук Ал-Хасан — добави той и придоби малко повече самоувереност. — Смених си религията, когато се ожених преди две години.

— Аха, женен си, пък аз все си мислех, че ще бъдем двамата — засмя се тя и видя как лицето му стана яркочервено.

Значи това бе обяснението за странното облекло.

Манге бе решил да приеме нова религия.

Като се замисли, може би не беше толкова чудно, той винаги е бил нещо като търсач на истината.

Последния път, когато го бе срещнала, той беше ревностен веган, преди това пък се занимаваше с местна политика, или пък беше обратното…

Манге беше умно момче, но винаги бе изглеждаш някак изгубен. Дано този път да бе уцелил верния път.

— Имате ли деца? — попита тя, най-вече от формалност.

— Момче, на осем месеца, Мохамед.

Той извади портфейла си и тя се възхити на чудото в продължение на десет секунди, колкото изискваше учтивостта.

— Прилича на теб, Ма… искам да кажа Фарук — каза тя и добави това, което смяташе за най-приятелската си усмивка. „Сега на въпроса, Нормѐн!“

— Слушай, исках да те питам дали знаеш къде се е дянал Хенке?

— Нее… защо? — още една нескопосана лъжа.

— Ами, от известно време се опитвам да се свържа с него, но изглежда, нито един от номерата му не работи, така че си помислих, че може би ти знаеш къде се намира?

Той поклати глава, внимавайки да не срещне погледа ѝ.

— Сори, не съм го виждал в последно време…

Тя смръщи вежди. Два палежа, Хенке изчезнал, а сега добрякът Манге, който я лъжеше право в очите. Нещо се мътеше и беше време да разбере какво.

Но точно когато отвори уста, Манге я прекъсна.

— Виж, Ребека, така и така като си тук, има нещо, което винаги съм искал да ти кажа.

— Окей — каза тя кратко.

Нямаше време за закъснели обяснения в любов, но от друга страна, в момента имаше нужда от помощта му. „Търпение, Нормѐн!“

— Амии, Ребека… аз винаги… имам предвид… ох, по дяв…

Той си пое дълбоко дъх, изглежда, в опит да се овладее.

— Ти и Даг, всичко това, което се случи с HP… нали знаеш?

— Ммм… — отвърна тя очаквателно.

— Ами, значи… Аз винаги съм искал… да те помоля за прошка, С Даг бяхме братовчеди, вие се с-срещнахте чрез мен, така да се каже и…

Той сведе поглед към щанда. Внезапно на нея ѝ прилоша. Вероятно от жегата.

— Та, значи — въздъхна той и направи последен опит. — В-винаги съм чувствал, че имам известна в-вина за всичко — каза заеквайки. — Че по някакъв начин грешката е моя, разбираш ли?

Той я погледна умолително, а тя всъщност нямаше представа какво да отговори.

— Даг беше по-голям от мен, а ние не бяхме особено близки, н-но знаех много добре що за човек беше. Знаех, че говорят за него, че може да е агресивен и… че баща му се е махнал, защото Даге го е спукал от бой. Та, носеха се всякакви слухове, но аз не посмях да кажа нищо… на теб, имам предвид.

Той отново се загледа в щанда.

Ребека пое дъх дълбоко.

Той какво очакваше да му каже?

Прилоша ѝ още повече. Въздухът в магазина беше задушен и блузата бе започнала да лепне по тялото ѝ. Трябваше да сложи край на този въпрос, да насочи разговора обратно в правилна посока и то бързо.

— Виж, Манге — започна тя толкова овладяно, колкото можеше. — Всички сами вземаме собствените си решения, ти, аз, Хенке и Даг. Правилно или грешно, ние сме направили избора си и с времето човек трябва да понесе последствията. Аз се влюбих в Даг, аз реших да се преместя да живея с него и аз не подадох оплакване, когато нещата започнаха да излизат от контрол. Отговорността е моя.

„Истината, цялата истина и нищо друго освен болезнената, шибана истина“, помисли си тя твърдо. „Достатъчно по темата!“