Андерш Моте - Играта

Всъщност точно манипулацията болеше най-много.

Как си бяха играли с него, а той им се беше вързал. Бяха то унижили за собствено забавление, а после го бяха повалили по-бързо от бутилка руски талий. Имаше го също и факта, че той се бе наслаждавал да бъде the center of attention, да получава купища респект. За пръв път в живота си беше a team player, част от нещо по-голямо, да, дори една от звездите на отбора.

Мамка му, колко много обичаше това усещане! Обичаше го толкова шибано много, че въпреки всичките гадости, които се бяха случили, една част от него все още не можеше да не мечтае да се завърне в светлината на прожектора по какъвто ще да е начин. Като псе, жадно за одобрение, което, въпреки че стопанинът му го е пребил, е готово за нови подвизи — каквито и да е — само за още едно потупване по главата. Един въпрос го сърбеше като грамадна коричка на рана и колкото и да се опитваше, не можеше да спре да го чопли. Ако знаеше, че в полицейската кола онази вечер седеше Ребека, че тя щеше — или поне можеше — да бъде ранена от камъка, който той бе на път да хвърли от ръба, щеше ли да има някаква разлика?

Той всъщност не знаеше.

Все още, след всички часове на размишления, продължаваше да не може да отговори на скапания въпрос с просто Yes or No.

Ненормална история!

За да разнищи онова със зашеметяващата граната и конския кортеж, му трябваха няколко дни. Кой би се зарадвал на малко препускащи коне и чифт насрани кралски гащи? Отговорът можеше да е съвсем лесен, просто да са искали да го изпитат или да заснемат яки клипчета. Но след това прочете за взлом в магазин за мъжки дрехи в Йостермалм и как бил предшестван от фалшив сигнал за бомба. Дипломатическо куфарче с думата бомба, изписана в бяло от едната страна, било поставено пред посолството на Иран и на мига половината полиция се озовала в Лидингьо и съответно вън от играта. Оттам му дойде идеята.

След известно ровене из страниците на полицията, той намери каквото търсеше. По същото време, когато в „Кунгстредгорден“ нахлуха препускащи коне, последвани от всички възможни полицейски ресурси, включително хеликоптера, изпратен към Сити, някой бе откраднал цял камион с виагра от фирма във Вестерурт. Най-хладнокръвно минал покрай охраната с камиона влекач, размахал нещо, което изглежда били правилните документи, съвсем спокойно закачил ремаркето и офейкал. Без да се притеснява, че полицейският хеликоптер ще го последва, преди да успее да разтовари хапчетата, за това се беше погрижил HP.

Значеше ли това, че той е бил a decoy, примамка, която да насочи кучетата в грешна посока?

„Потърси значението на думата Game и ще схванеш“, беше казал Ерман и по средата на страницата Уикиречникът подкрепи теорията му.

Той можеше да бъде и двете! И внезапно всички мистериозни случки придобиха още едно ненормално измерение. Маневри за отвличане на вниманието, decoys и димни завеси, всичко това, за да се отклонят погледите на властите и на детектива, наречен Общество?

В такъв случай какви бяха истинските престъпления, тези, които трябваше да останат скрити, и кой стоеше зад тях?

Масоните?

WHO?

Билдърбъргската група?

Или отиваше твърде далеч…? Може би мозъкът му се бъзикаше с него и му показваше неща, които ги няма, само защото той искаше да ги види?

Играта наистина ли беше толкова сложна и голяма, колкото твърдеше Ерман, или всичко беше на ташак? Нещо, което правеха, просто защото можеха? Забавление? Шибана времегубка?!

Всички тези въпросителни щяха да го подлудят. Мозъкът му беше абсолютно претоварен и главата го болеше, сякаш щеше да експлодира от всички глупости, които се въртяха вътре. Не можеше да намери дори скапан Алведон, отдавна беше преровил всички чекмеджета на леля.

Запали цигара, една от последните. Дълбока дръпка и после цялото напрежение се излива навън заедно с дима.

Пуффф…!

Meditation by Marlboro.

Работеше почти винаги.

Та, какво да прави сега?

Това всъщност беше the million dollar question. Не беше излизал от вилата от няколко дни, почти не беше ял. Само бе пушил, ровил из нета и чоплил проклетата ментална коричка.

Манге беше минал за малко, запълвайки най-необходимите запаси от цигари и грахова супа, но бе бил достатъчно разумен да не задава въпроси, което беше добре, защото определено нямаше да получи отговори.

HP би убил за един джойнт, но кашето му отдавна беше изразходвано. Когато тревата свърши, той се бе опитал да намери други начини да успокои тревогите си. Беше лъскал толкова яростно, че си разрани чепа. След това постепенно се престраши да излезе на предпазлива разходка из околността, за да пробва да рестартира мозъка си с малко чист въздух.