Андерш Моте - Играта

Шест болта.

Шест ръждиви болта, които някога бяха били част от балконски парапет в южно предградие.

Въпреки годините, по главите им псе още можеха да се видят следите от инструменти. Като че този, който ги бе развивал, не бе разполагал с подходящ ключ или е бил принуден да работи от неудобен ъгъл.

Била е нужна решителност, за да се разхлабят. Голяма решителност, гняв, дори изгаряща омраза.

Но по някаква причина тя все пак бе убедена, че силата, която в крайна сметка бе накарала бетона да отпусне хватката си, бе любов.

Дълго време тя просто стоя на черно-белия теракотен под и плака.

Сърцераздирателен, освобождаващ и дълъг плач.

И после, съвсем внезапно, се бе наплакала.

Изправи се бавно, вдигна капака на канала и внимателно пусна болтовете вътре. После избърза очите си, изплакна лице и тръгна към спалнята. По пътя се спря в хола, дръпна кабела на телефонния секретар и видя как червената лампичка бавно угасва.

Без повече съобщения, помисли си тя и се усмихна криво, продължавайки към спалнята.

По средата на бюрото лежеше червен маркер, а до него, съвсем близо, за да е под ръка, сноп бели залепящи се листчета с логото на полицията.

Тушът бе попил през хартията и част от текста, който някога бе изписан на горното листче се разчиташе.

Добре познат почерк, закръглени, почти детски букви.

„Заслужаваш“, успя тя да прочете и го прие за знак.

Тя събра всичко и отвори прозореца на спалнята, изпълни дробовете си с въздух и хвърли предметите толкова надалеч, колкото успя.

Маркерът изчезна незабавно в мрака, но листчетата се отлепиха и се разхвърчаха на фона на нощното небе като малки планери. Повъртяха се няколко мига, почти като че си вземаха сбогом, после бяха разпръснати от вятъра.

На свобода.

Точно така се чувстваше той.

На свобода.

Въпреки че беше плътно обграден от хора, коли, изгорели газове и какофония от различни звуци, той се чувстваше освободен. Като че някакво бреме го бе отпуснало, бе паднало от раменете му и внезапно можеше да се изправи.

Направо невероятно чувство!

Беше го направил. Беше им показал на онези мръсници, веднъж завинаги!

Хенрик HP Петершон беше спасил всички. Не само Бека и ченгетата или американската клечка. На практика бе спасил целия свят and lived to tell the tale.

Беше зарязал тъмната страна, беше теглил една майна на злия император и беше взривил Звездата на смъртта на малки парченца!

И дори обществото да не знаеше за героичния му подвиг и да не му се възхищаваше, това всъщност нямаше значение. Коментарите и оценките бяха съвсем излишни.

Той знаеше кой беше и това му беше напълно достатъчно!

Във всеки случай Водачът беше прав за едно нещо. Животът му завинаги щеше да остане разделен на две епохи. Преди и след Играта.

If you don’t change, then what’s the point of anything happening to you?

Сам не би могъл да го каже по-добре!

Въпреки че беше насинен, не се беше адаптирал към часовата разлика и слухът му все още не се бе възстановил след експлозията. Промяната беше очевидна.

В действителност той бе изцяло нов човек!

Истински, real life, god damn superhero и това чувство не можеше да се опише. И точно както истинските супергерои, той мислеше отсега нататък да се придържа здраво към тайната си самоличност. Брус Уейн, Питър Паркър, Кларк Кент и Хенрик HP Петершон.

Не лоша банда!

Life was good.

Life was fucking extraordinary!

Смяташе да се помотае тук още няколко дни, наслаждавайки се на сладката победа, докато си получи паспорта. После бърз скок до Тайланд, в новата си роля на Ник Ортън, турист от Канада. Хесус, с печалбата си от лотарията, щеше да го приеме с отворени обятия, приятелството им went way back. За прехраната щеше да мисли по-късно.

Малко тъпо, че не разполагаше със собствени кинти, както се беше надявал, но what the hell…

Щеше да бъде extra sweet, ако освен че беше взривил Играта till kingdom come, също така ги беше и ограбил. Щеше да може да се издължи на сестра си и да се реваншира донякъде на бедното ченге, което едва не се уби при Линдхагенс. But some things were not meant to be…

Все още разполагаше с лаптопа, който получи от Манге, но това щеше да бъде последната мисия на консервата. Отсега нататък щеше да я кара lowtech only. Щеше да стои ниско под радара и да се скатава няколко години. После щеше да види…

Той сви по една пресечка и избра случайно едно от поне десетте различни интернет кафета, които я обграждаха. Няколко минути по-късно беше в мрежата.

Бърз поздрав за сбогом и няколко мейла до вечерните вестници, после Хенрик Петершон щеше да се превърне в ghostrider, мит, spook story, която другите да си разказват.