Андерш Моте - Играта

Той беше… онемял!

— Добре тогава, в заключение искам само да подчертая, че изборът е твой. Точно както преди, ти сам решаваш дали искаш да изпълниш мисията, или не. Топката е в теб, HP, нападаш или отпадаш? С други думи, имаш да вземат много важно решение и ти пожелавам успех!

Разговорът прекъсна.

За няколко секунди той остана на място, след което направи няколко несигурни крачки към задната врата на полицейския бус. Веднага щом видя черните сакове, той осъзна какво всъщност искаше от него Играта.

This was some mothafuckin freaky ass shit!!

Виадуктът към „Шюмлингеленкен“ наближаваше и тя можеше да различи синя светлина в далечината. Да, на рампата имаше паркиран полицейски автомобил. Минибус, ако се съди по светлините. Внезапно, без разбираема причина, я обзе неприятно чувство. Имаше нещо в картинката, което не се връзваше, но минаха няколко секунди, преди тя да разбере какво е то.

Той дръпна ципа на единия сак и подобренията му моментално се потвърдиха. Динамекс , пишеше на малките, черпени пакети. Чантата беше фрашкана, вътре сигурно имаше поне петдесет кила общо.

Той затвори ципа. Петдесет килограма във всеки сак правеше общо сто, което правеше — какво? Адски, шибан взрив, в това поне беше сигурен! И какво беше това, което трябваше да хвръкне във въздуха?

Когато видя полицейските светлини, той изведнъж разбра колко надълбоко отиваше Дупката на заека…

Déjà-vu!

Регулаторът за оборотите на барабана в главата му беше на макс.

Полицейски бус, насочил нос в тяхна посока. Тя самата далеч не би разположила блокадата по такъв начин. Освен това, а и далеч по-обезпокоително, нито един друг патрулен автомобил не беше стоял долу до магистралата, както този тук. Все още бяха твърде далеч, за да може да види номера с просто око, но тя си спомни, че в жабката имаше бинокъл. Трябваха ѝ няколко секунди да намери минибуса и да нагласи фокуса.

От единия сак стърчеше кабел. Mini-USB, трябваше само да го включи в телефона, после да придвижи автомобила няколко метра по-близо до магистралата и да избяга в гората. Водачът щеше да свърши останалото. Едно последно обаждане, зън-зън в сака и след това…

KA-BOOMM

А после?

To the victor belongs the spoils , според дебелака Бакала от „Семейство Сопрано“. Всичките му мечти щяха да се сбъднат. Щеше да бъде fucking famous или поне ако вярваше на Водача.

Така че въпросът беше просто вярваше ли му.

Сините светлини се приближаваха.

Той нямаше много време.

Решението всъщност беше съвсем просто. Беше го взел още преди дни, по едва сега всичко наистина му стана ясно.

Че всъщност имаше само една алтернатива. Синьото хапче или червеното? Safe или all in? Да нападне или да отпадне?

Ladies and gentlemen, the clock is ticking, please place your bets…

Той извади телефона от джоба, свърза го с кабела и затръшна вратата.

После изтича до шофьорското място, запали и натисна газта до дупка.

— Спри! — извика тя внезапно.

— А? — отвърна Викстрьом и обърна въпросително глава към нея.

— Спри, по дяволите, спри колата! — изрева тя и грабна радиомикрофона.

Отклонението приближаваше все повече, скоро щеше да може да прочете номера и без бинокъл. 1710, същата кола, която трябваше да бъде на сервиз.

Колата, която Хенке твърдеше, че е открадната. Във всеки шибан случай, тя със сигурност не трябваше да стои тук! Не сега!

Определено не!

— Спрете всички коли — извика тя в микрофона, а Викстрьом същевременно се набра на спирачката. В същия миг, в който предпазният колан я улови, тя видя как полицейският бус започна да се движи към тях.

Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.

И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.

„Не сега!“, беше мисълта, която префуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.

И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предостатъчно, бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите — беше направил точно това, което му бяха казали да направи.

Това не трябваше да се случва. Не сега! Определено не!

Така че когато дисплеят на телефона внезапно светна и зазвуча мелодията за звънене, той всъщност се стресна.

Но не се учуди!

— Заплаха отпред! Назад и обръщаме! — изкомандва тя и както Викстрьом, така и колегите му в другите коли, ѝ се подчиниха незабавно.