Андерш Моте - Тръпката

Рилке застанало едно бюро, където млада жена с тесни черни дрехи и бежова кърпа на главата тъкмо натракваше някакъв текст.

— Така, готово! — каза тя за завършек, завъртя стола си наполовина към HP и Рилке и протегна ръка.

Halil is my name — blogging is my game…

— Манге — измънка HP.

— Приятно ми е!

Рилке му придърпа един стол и ги остави.

— Окей — започна Халил. — Дръж се, Манге, потегляме.

Тя щракна с пръсти във въздуха.

— Аз се занимавам главно с мода и музика. Санди ето там се грижи за техническите блогове. Андерш и Рилке отговарят за политиката, а останалите три се грижат на практика за всичко останало. Техническият и дизайнерски отдел, който се намира встрани до коридора, се грижи страниците да функционират и всичко да изглежда файнско. В моята клетка имам седем блогъри — шест момичета и едно момче. Половината имат фронтове, другите три са анонимни, малко като вашите тролове… Muziklover, Blingdarling, схващаш идеята…

Аха, схващаше, само че не съвсем…

— Фронтове? Значи… какво?

— Истински хора, които са лицето на блога.

Отне му няколко секунди, докато зацепи.

— Чакай, значи пишеш за блога на някой друг? Като един вид ghostwriter?

— Бинго! По принцип аз се занимавам с всичкото сериозно писане. Фронтовете най-често са прекалено заети да говорят глупости един за друг или да обсъждат шопинг навици, и това е съвсем файн. Техните компютри и смартфони имат ап, който ги свързва с мен, така че аз винаги имам последната дума, преди нещо да се публикува. Като цяло не им се бъркам, но ако става дума за нещо важно, поемам аз.

Тя отвори мини хладилника, който стоеше на бюрото, извади две кенчета кола и подаде едното на HP, който поклати глава.

Халил отвори своето и отпи няколко дълбоки глътки.

— Ама… значи… — каза HP след няколко секунди объркано време за размисъл. — Те какво печелят от цялата работа, фронтовете имам предвид?

— Въпросът е по-скоро какво не печелят? Освен месечна заплата от нас: внимание, безплатни мостри, превюта, VIP-events, you name it… Някои от тях дори са толкова известни, че ги канят по телевизията и обикалят по гала премиери.

— Какво, като тази… офкаксеказваше… тази, дето се кара с онази другата…

HP търсеше трескаво в паметта си за името, но без успех.

Халил очерта отметка във въздуха — после още една.

— Check за нея, както и за противничката ѝ! И двете са наши, а споровете привличат още повече читатели. Над милион кликвания седмично на блог и нито едно от момичетата си няма представа, че и двете в действителност работят за една и съща фирма… Съгласи се, че е адски добре направено!

Четирийсет и пет минути тренировка със смесен интензитет на кростренажора и потта се стичаше по гърба ѝ. Тя почти можеше да усети вкуса на млечна киселина по езика си, но не мислеше да се предава, преди да е издържала един час. Знаеше, че ако изобщо иска да спи тази нощ, единственото, което щеше да свърши работа, беше да се измори достатъчно.

MayBey не я беше споменавал по-рано, не и преди Дарфур. А сега тя внезапно се беше оказала тема за разговор номер едно.

Имаше двайсет и три коментара последния път, когато провери. Двайсет и трима „колеги“, които твърдяха, че знаят с пълна или поне с голяма сигурност, че си е изчукала пътя нагоре в полицията. Че точно тя има навик да скача в леглото с когото и да е, стига да е от полза за кариерата ѝ. Значи двайсет и трима души и вероятно още много, които са прочели темата и са се подхилквали вкъщи пред компютрите.

Как можеше хора, предполагаемо логично мислещи и зрели индивиди, да отделят време да клеветят и да изливат жлъчка върху нея и нейния личен живот?

Кое ги подтикваше: омраза, завист, злоба или пък ревност? Трябваше да има поне малко логика. Но тя подозираше, че беше дори по-зле от това.

Че двигателят на всички хейтъри из форумите не бяха някакви дълбоки силни чувства, ами главно чиста рутина.

Нещо, което правеха просто защото можеха. За убиване на времето.

Така че защо MayBey изневиделица бе почнал да се интересува от нея?

Хората, които той или тя хранеше, обикновено се появяваха веднъж или два пъти най-вече като случайни, второстепенни герои, колкото да направят историята още по-добра. MayBey беше разказвачът и читателите можеха да коментират наистина, но никога не бяха подканвани да допринасят с някаква информация. В случая Регина Ретроди обаче беше различно.

MayBey първо беше нахвърлил историята с отстраняването ѝ и после бе помолил другите да я допълнят с повече информация. Последната публикация също беше съставена по същия начин. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че MayBey знае, че тя чете всяка една изписана дума. И именно това знание беше накарало него или нея да промени поведението си, да го направи по-лично. Другото, което беше доста гадно и обезпокоително, бяха приказките за „любовно гнездо“ в Сьодермалм. MayBey можеше, разбира се, да си е измислил всичко и да е имал късмета да налучка. Но ако случаят не беше такъв, това означаваше, че някой се беше раздрънкал. И тогава имаше само един кандидат. Стига някой да не я следеше…