Андерш Моте - Тръпката

— Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге — усмихна се Рилке.

Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…

Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.

Шапки, палта и ръкавици — струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.

Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.

И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба ѝ и я караше да се чувства… уязвима.

Вероятно се дължеше на смс-а:

Държа те под око — просто да знаеш!

Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.

За няколко секунди HP си втълпи, че събранието касае него, че този път прикритието му наистина е изгърмяло и ще бъде разкрит пред целия офис. Пулсът му се ускори и той тъкмо започна да се оглежда към изхода, когато Рилке внимателно го хвана за ръката.

— Това е Моника Грегершон, сестрата на Анна — прошепна тя съвсем близо до ухото му и параноята му незабавно изчезна. — Тя работеше при нас известно време, но прекъсна преди няколко години.

— Всички елате насам, моля. Имаме да ви кажем нещо важно…

Гласът на Елайза Пуул прозвуча пискливо, почти трепереше. Четиридесетимата души, които се намираха в офиса, постепенно образуваха малък кръг около триото. Елайза Пуул извади използвана носна кърпа от джоба на сакото си и се изсекна шумно. Изглеждаше изтощена и зачервена, като че беше плакала.

Внезапно HP започна да се досеща какво се случваше.

Филип Аргос вдигна ръка и мигом настана тишина.

— За тези, които не са срещали Моника тук, тя е сестрата на Анна и е добре запозната с дейността на ArgosEye…

Той посочи с ръка към жената до себе си.

На HP не му беше трудно да види приликата. Светлата коса, повдигнатият нос и будният поглед бяха приблизително същите, но тази жена или беше голямата сестра, или нямаше толкова добър пластичен хирург, колкото бе имала Анна. Тъмните кръгове под очите ѝ добавяха още няколко години. Освен това беше много по-ежедневно облечена — с черна пола и съответстваща ѝ риза, закопчана чак до гърлото. Очевидно това беше по-скромната сестра в семейство Аргос.

— За жалост, имаме лоши новини…

Филип Аргос направи пауза, което беше съвсем ненужно, защото вече беше привлякъл вниманието на всички.

— Както знаете, Анна си взе дълга почивка от работа, за да направи околосветско пътешествие. За съжаление, изглежда ѝ се е случила трагична злополука.

— Тя добре ли е?

Това беше Рилке и доколкото HP можа да прецени, тя изглеждаше искрено разтревожена.

Филип Аргос забави отговора с няколко секунди и когато накрая отвори уста, всички вече бяха разбрали какви ще са думите му.

— За жалост, Анна е мъртва.

До този момент вече бе прегледала всички публикации в „Крепителите на обществото“. Сайтът беше на повече от половин година, така че начинанието ѝ отне доста време, но Word документа, който постепенно запълваше с наблюденията си, всъщност съдържаше обилно количество полезна информация.

MayBey участваше почти от началото. Първата му тема бе публикувана само седмица след откриването на сайта и оттогава коментарите, а вероятно и читателите постоянно се множаха.

MayBey само започваше темите — това беше всичко. След това той или тя се облягаше назад, без да обсъжда или коментира повече, и оставяше другите хора да поемат щафетата. Щом предната тема започнеше да губи инерция, той започваше нова и така се продължаваше.

Нямаше ясно различими тенденции, що се отнася до времето и датите на постовете. Срещаха се всички дни от седмицата и повечето часове от денонощието — нещо, което освен това съвпадаше добре с човек, който работи по график. Събитията и хората, които обрисуваше, говореха, че MayBey беше преживял много и че сигурно работеше в полицията от дълго време.

Най-вероятно работеше на открито, но макар първоначално Ребека да бе напълно убедена в това, всъщност не беше задължително MayBey да е патрулен полицай. Описаните случки и арести наистина бяха ежедневие за патрулиращите, но можеха да се изпълняват и от други групи като например цивилно облечените — тези, които се бореха с наркотиците, или пък тези, които следяха заведенията. С друга думи, типични полицейски длъжности, но като цяло преобладаващото ѝ усещане бе, че MayBey беше всичко друго, но не и типичен полицай.