Андерш Моте - Тръпката

Кратко изпиукване откъм колана на Филип сигнализира, че е получил съобщение, но мъжът така беше потънал в изказването си, че изглежда дори не го забеляза.

— Интернет е абсолютно затънал в информация, която хората си пробутват едни на други. Любими телевизионни предавания, филми или книги, религиозни и политически възгледи, какви коледни подаръци са взели на децата или какво са сготвили за вечеря. И защо? Ами защото почти всички от нас вътрешно копнеят за едно-единствено нещо.

— Признание — измърмори HP.

— Именно! Ставаме все по-зависими от това други хора да потвърждават колко сме умни, красиви или способни. Какво прекрасно съществуване водим с хубавите си съпруги или съпрузи и прелестни деца, колко щастлив ни се е получил тъкмо нашият живот. За разлика от другите, онези, които имат грешния вид чувство за хумор, ядат грешната храна, носят грешните дрехи, живеят в грешните жилища, отглеждат децата си по грешен начин или просто имат грешни възгледи за живота…

Той се наведе към седалката от страната на HP.

— До голяма степен всичко, което си струва да се знае, го има навън, нужно е единствено някой да филтрира потока според този тип информация, която интересува потенциалните клиенти.

HP кимаше все по-заинтригуван.

— Информационното предимство, което властите и управниците са имали почти четиристотин години, на практика е заличено. Информацията вече не се стича от горе надолу, ами във всички посоки. Хиляди и хиляди хора могат само за няколко секунди да влязат в пряка връзка едни с друга, без да се налага да молят за разрешение. Вече не съществуват стари истини, всичко може да се постави под въпрос, да се промени или да се отхвърли. Правилата на играта са се променили завинаги и тези, които не го осъзнават са обречени на провал, виж само Северна Африка.

Филип направи кратка пауза и хвърли бърз поглед през предното стъкло, преди да продължи.

— Това, което предлагаме на клиентите си, е начин да предотвратяват и да се справят с кризи чрез постоянно наблюдение на това какво се говори за тях и от кого. Даваме им шанс да спрат снежната топка, преди да се е превърнала в лавина, ако разбираш?

Той махна към снега навън, който като че ли беше завалял по-силно.

О, да, HP разбираше, но паузата на Филип беше толкова кратка, че той не успя да каже нищо. Вместо това продължи да слуша с все по-нарастваща възхита.

— Но… — продължи Филип — когато клиентите получат подробни сведения за всички механизми в мрежата, ежедневни механизми, които имат пряко влияние върху крайната сума в отчета за доходите им, обикновено не минава дълго, преди да попитат за следващата стъпка…

— Контрол — вметна HP.

— Именно, приятелю! — Филип Аргос се усмихна с още една от своите влечугоподобни усмивки. — И ето тук идва мястото на нашите уникални услуги. Защото, като се оставят настрана всички красиви думи, елегантни формулировки, документи за политиката на компанията, в крайна сметка става дума точно за това…

Контрол!

Това ѝ липсваше. Липсваше — в двоен смисъл!

Беше оставила ситуацията да контролира нея, вместо да е обратното. Разбира се, трябваше да действа по друг начин при разпита, до този момент това вече бе станало почти нелепо очевидно… Не беше направила грешка, напротив, вероятно беше спасила живота на много хора.

И как ѝ се беше отблагодарил светът?

С отстраняване и подозрения в престъпление — колеги, които я гледаха накриво, и накрая, но не на последно място шеф, който едва ли беше положил особено големи усилия, за да я подкрепи, вместо това по-скоро беше допринесъл за влошаването на положението ѝ. Беше крайно време да се вземе нещата в свои ръце, да се опита да определи къде бяха местата на всички нови парченца от пъзела.

Беше го отлагала твърде дълго.

В действителност трябваше да започне с Хенке. Но това беше невъзможно. Не го беше чувала от повече от година. Не и откакто той ѝ изпрати онзи пакет. Шест болта. Шест ръждиви болта, които бяха преобърнали целия ѝ живот. Бяха разклатили твърдостта ѝ.

Никой от телефонните номера, който той бе използвал преди, не работеше.

Същото важеше и за пощата и месинджъра му…

Тя изтръска обувките си от снега и затвори входната врата след себе си. В момента Мике беше единственото хубаво нещо в живота ѝ и тъй като Хенке не беше на разположение, тя трябваше да започне оттам, ако искаше да има дори малък шанс да си възвърне опората под краката. Макар че се държеше с него всякак, но не и мило, той винаги бе до нея.